Едно малко винарско селце, някъде в Бавария - Fahr при Volkach

Последния уйкенд бяхме отново в Германия. Поводът? Поредната приятелска среща на четирима приятели, които  са заедно от половин век до днес изживявали  от 13 години всички трепети заедно,както тези  на влюбавнето в младостта, така и загубата на близки им хора в днешно време  заедно.

В това селце поминъкът на населението са лозята и винопроизводството. Почти всяка къща носи белега на своя поминък

Рекламни табели, витринки и какво ли още не има дори по самите лозарски масиви:

 

Тъй като веднага след вечеря мъжете започнаха тяхната игра на карти, аз имах възможността да се разходя из околността и  общо... двете улици в селото.

Взех фотото и... се прибрах с над двеста снимки, ако ще да ви се вярва! Всяка къща има свое излъчване , индивидуалност, дребни елементи в украсата, като например този лъв тук

Или наниза от глинени топки 

Стабилната дърворезбована врата тук... 

Или това локално осветление в корените

Не, че това са неща, сложни, невиждани или уникални, но начина им на поставяне, без претрупване и излишество създават невероятен колорит и излъчване. 

Любимите ми щураци са ето тези две фигури на тази огромна врата към двора на една съвсем обикновенна и позанемарена къща, но вече трета година ме карат да се усмихна, когато ги видя и... да ги снимам пак и пак- просто за настроение.

Е, както в истинския живот и тук има тъжни неща, като например този надпис тук:

който съобщава че от 2014 тази кръчма и винената й градина няма да работят повече.

Селото е или поне е било изключително религиозно, което се наблюдава по фигурите поставени в ниши почти на всяка една къща

И така, като извървите улицата ,минаваща покрай тази къща , криволичеща и стесняваща се на места, ще стигнете до пристана на Фаар - и табелка, за край на селото.

Късмет или неудача, но аз хванах в обектива точно отплаващия от понтона кораб...по река Волках.

и понтона притихна опустял, в лекото приплясване на вълничките в неговите основи

И така, бях стигнала другия край на селото... попътно, няколко снимки на тишината и спокойствието, царящи на около

За изпроводяк на този чуден ден приседнах на една пейка в плодната градина , до един религиозен кръст за молитва и наблюдавах играта на небе , слънце и облаци, сбогуващи се с това обикновено място 

На следващият ден, след закуска си направихме разходка до църквата " Мария във винената градина"

Посрещнаха ни стадо самодоволно полегнали и сити вече крави

както и 13 те малки параклисчета със сцената на износването на кръста от Христос

Влизайки в двора е 14- сцена, на сваления от кръста Христос.

Църквата, готика, но много изчистена и призимена

Влизайки вътре- това бе най-простата и изчистена църква, в която попадах, но усещането бе също толкова простичко, уютно  спокойно. Не съм религиозно знаеща и много вярваща, но си казах това, за което бях влязла и както тихичко влезнах, така си и излезнах, не нарушавайки забраната да снимам вътре. Някои неща се фотографират в сърцето за винаги.

Защо направих този пътепис ли? Опитах се да ви покажа живота в едно съвсем малко село, което се препитава от винопроизводство. Трудности има и тук, все по-трудно е и на земеделските производители в Германия. Супермаркетните вериги продават бутилка не лошо вино за 2,5 - 3 Е, докато при частника най-ниската цена тръгва от 5,5 - 6 Е. Тази конкуренция е неравностойна, но явно регулируемо успешна все още тук, Селото диша и живее, традицията се продължава, миграция има и тук, някои къщи са напуснати, но не цари това безметежно отчаяние на изоставените и напуснати български села, защото нямало какво да се прави в тях и как да се препитава населението. 

Изплуваха ми далечните спомени от юношеството и младежките години, когато ходехме на бригаи: Тръстенишките лозови масиви, гроздето на с.Мечка край Русе, ябълковите градини на   Роман, където плаках, когато преди 10-на години минах от там и видях остатъците от една цивилизация, тази на българските ябълкопроизводители. 

И за пореден път в главата ми се върти една мисъл..., а именно, защо българина толкова лесно се отказва от това, което е достигнал с труд и позволява пак на българин да му унищожава бъдещето? Защото народ, който руши миналото си, няма и бъдеще. Ще преодолеем ли тази дилема? Зависи точно и само от нас. 

Днес!