14 октомври 2015 г.

Триста осемдесет и един квадрата любов

Когато говорим за любовта, все я свързваме с чувствата ни един към друг, с отношение. Има  ли любовта материално измерение или остава само в духовната сфера?
И изобщо, що е любов?
Човечеството винаги е размишлявало над тази тема, не съм била изключение и аз.
И в един момент дойде моето прозрение- любовта е действие! Тя се изразява в нашия активитет спрямо даден човек, който пък се обуславя от силата на чувствата ни към него.
Всеки човек има своя начин на действие, с което да изразява своята любов към другите. Осъзнах, че моя начин на изразяване е чрез творчеството ми, всяко нещо, което е минало през ума и ръцете ми, докато стане завършена творба, наречена за някого е била потопена в кладенеца на моята любов.
Като тези 381 квадрата


След като ''видях'' идеята на одеалото, трябваше да изработя и схемата му,




да изработя 50 сърчица



и после да ги разпределя по белите квадрати, и да намеря мястото и на 11 мотива ''Прованс'', като всеки от тях трябваше да получи индивидуална рамка, за да достигне размера на квадрат.


Апликирането на ръка е нещо ново за мен, любовта ми към него се разви в клуба по пачуърк във Барневил-Картере.Срещата  ми с френските  куилтърки от малкото градче всяка сряда изиграха  голяма роля в моето желание да шия , апликирвам и куилтавам на ръка. От този момент насетне, аз рядко се докосвам до шевната си машина, но знам, че това не е за винаги. Намирам голяма привлекателност в шиенето на ръка, в съзерцаването на вече пришитата апликация, която поглаждам много пъти с ръка и любов.
 И така, започнах събирането на квадратите на машината, с всеки изминал ден лентите ставаха все по широки...




Докато един ден се оказа, че няма повече за събиране- лицевта страна бе готова.


 И ако си мислите, че с това бях отдала цялатата си любов на творбата и човека, за когото е, грешите! Ако съм си мислила така и аз, също съм грешала.
Предстоеше да се изрежат бордюрите и да се постави гърбът и ватата.

Операцията се оказа доста трудна , тъй като одеалото е доста голямо, а подовите пространства- ограничени. Между другото, това одеало е шито в пет квартири, които са били за отделни периоди нашето ''у дома''. Събирането стана в квартира номер 3.

И се започна едно дълго прошиване на ръка...


Имаше моменти , когато си мсилих, че ще се откажа и няма да продължа, след поредното зверско убождане, но после, пак любовта ме караше да продължа...и в квартира № 4 продължи ...Денем на вън, на голямата и красива тераса


Нощем вътре, на малката масичка в кухнята- дневна


И един ден се оказа, че любовта ми е стигнала за да довърша цялото прошиване на всички квадрти


Дойде ред да поставя бордюрите и да им направя избраните от мен форми за прошиване. За  целта използвах новата си придобивка , подарък за рождения ми ден- светеща дъска, благодарение на която си спестих много мъка по откопирването на модела върху ъглите. С нея направо копирах модела директно върху плата



И се оказа, че започна най- голямото изпитание на моята любов- прошиването на всяко сърчице по два пъти и малките листеца и цветчета от бордюрните клонки.



И... за това преживяване замина много време , но любовта не се отказа и ме водеше напред. Един ден преди нашето отпътуване от квартира номер 4 се оказа,че съм прошила бордюрите,сърчицата и съм завършила и кантирващата лента.


Ето резултата на труда ми до момента, в който се сбогувах и с нашия дом в Кресбронн, едно прекрасно лято, което ще помня винаги.

За ''у дома''  номер 5 , където се очаваше да стана и баба за първи път , знаех, че мястото е ограничено и имах своите притеснения, дали ще имам изобщо възможността да шия това огромно одеало. Настанихме се в дневната на голямата ми дъщеря и се оказа, че един от панерите за пране се превърна в новия дом на одеалото, коетопък ми позволяваше да го разнасям навсякъде с мен и то да не заема много място и да се пречка в краката на другите.
Така довърших двойното  завършващо прошиване на бордюра от страната към одеалото, а после и от страната към завършващата лента, изработих надписа- спомен за вътрешната страна и извърших дизайнерското му оформление със още сърчица , които изработих от останалите парченца от платчетата.


Любовта ми стигна и за това, а сега е ред да доизбродирам модела фантазия, който е пак плод на тази любов.


Остава ми още малко, но знам, че майчината любов ще ме преведе и през всяко бодче на иглата, за да извезам всяко клонче с любов, давайки най-доброто от себе си.
Междувременно се радвам и на една нова любов- тази да бъда баба на първородната си внучка Иабел,


която определено ''краде'' много от времето ми за одеалото, но в никакъв случай това не е несъвместимо - любовта си знае работата. За бабинството, ще рзкажа някой друг път, то си е тема достойна за роман.


Пожелавам ви усмивки и много любов!


Притча за чуждите обувки


 Днес ще ви разкажа една притча. Авторът й е Пламен Петров

Притча за чуждите обувки

Един ден пътувах в метрото, когато на една от спирките се качи мъж на средна възраст с две деца на около 5-6 години. Мъжът се настани на седалката до мен и потъна в размисъл, а през това време децата се развилняха из цялото купе.
Тичаха, викаха, закачаха се с другите пътници – а мъжът си седеше безучастно, забил поглед в пода. Възмущението явно преля и пътничка с разтреперен от гняв глас му кресна:
"Господине, вижте какво правят децата ви! Моля, усмирете ги и им направете забележка!"
Мъжът се стресна, сякаш излезе от някакъв полусън и трескаво се огледа наоколо. После погледна сконфузено и тихо каза:
"Много се извинявам! Току-що бяхме в болницата. Съобщиха ми, че майка им е починала а аз още не знам как да им го кажа..."
Не е трудно да си представите как се е почувствала в този момент възмутената гражданка. Всеки от нас все някога е изпадал в подобна конфузна ситуация. Когато сме давали воля на "справедливия" си гняв – само за да разберем, че не винаги нещата са такива, каквито ни изглеждат на нас. От нашата си камбанария.
Англоезичните народи имат един любопитен израз:
"Ако ти беше в моите обувки." ("If YOU were in MY shoes...").
Ако можехме да се поставим на мястото на другия, ако можехме да видим същата ситуация през неговите очи, сигурно нямаше да бързаме да се гневим, да сочим с пръст и да раздаваме "справедливи" присъди.
Ако знаехме, че човекът, който ни е нагрубил, е на ръба на нервна криза – може би нямаше да му отвръщаме с още по-голяма грубост.
Или щяхме да си спомним някой момент от биографията ни – когато и ние сме били притеснени и невъзпитани.
Ако подозирахме, че джипът, който почти щеше да ни прегази и мина на червено, кара ранено дете към болницата – едва ли щяхме да го "анатемосаме" и да окаляме с ненавист собствената си душа.
Примери още много.
Такива неща се случват постоянно.
Всеки миг.
Около нас.
И с нас...
Ама и ние бързаме.
Пък сме и прекалено нервни.
Нямаме нито време, нито желание да походим с чуждите обувки...
...и затова все ни стяга чепикът.

...........................................

А вие опитвате ли се да ходите в чуждите обувки? Или все ви стяга собствения чепик?
Усмихнат ден и широки обувки ви пожелавам днес! :)