30 октомври 2014 г.

Отново Италия - част 1 - подготовката

Аз съм щастлив човек . Не заради това пътуване, не заради красотата, която нося в момента в себе си и на връщане, в Швейцария имах усещането , че от преливащата красота вътре в мен, ще потече и на вънка, ще залее аутобана, ще се прехвърли през планинските масиви и ще продължи да залива целия свят, докато го покрие, като приказката за гърнето с кашата, което трябвало само да му кажеш:'' Кашичке, дай да ям! '' и тя започвала да извира от него.
Щастието ми е в това, че упорито и непреклонно вярвам в мечтите си, следвам ги до край и те се превръщат един ден в сбъдната реалност. Не бързам, не ги пришпорвам, давам им време да узреят , работя над тях , като така им давам възможност за реализация. Търпелива съм, умея да ги изчакам да се превърнат в  завършена реалност. А докато това се случва, аз вече съм се размечтала нататък...
И така... мечтаех си за това пътуване с Вилфрид до Италия, той многократно го отхвърляше като възможност, аз си се ''прибирах'' в черупката, пострадвах малко разочарована, проронвах по някоя сълза, но мечтата си оставаше дълбоко вътре в мен и знаех, че ще се реализира, ако аз не преставам да вярвам в нея и ако не се отказвам в постоянството си да работя за нейната реализация. С годините в къщи се добавиха и екскурзионни водачи за Тоскана, Гарда зее, Южен Тирол..., Вилфрид ги разглеждаше, въздъхваше..., а аз разбирах, че времето не е дошло още...
Когато купихме нашата къща в България, мечтата ми за това пътуване започна да става все по -далечна и нереална, Вилфрид искаше да прекарва всяка своя отпуска точно и само в България- в дома ни. А тъй, като аз се занимавах със вичките строежи, документации, закупуване на земя, узаконявания , преминах през много трънливи шипки и кални локви, това негово желание направо ме влудяваше- за мен Чокманово се бе превърнало в Чистилището на Ада, но на земята, което аз трябваше да пребродя и - оцелея. В един момент дори се задушавах до такава степен, че предприех нещо неочаквано за самата себе си, записах се спонтанно на екскурзия в Италия 4 дни преди стартирването й. Мечтата ми бе за Сицилия, но тъй като нямаше такава, ''Чудесата на Италия'' ми даваше възможност да стигна поне до Неапол и аз не се колебах дълго. Бях последната записала се и седях на най-задната седалка на автобуса , препускайки като легионер 10 дни из Италия, под строй и ред- нещо безкрайно изморително и в един момент дори- оттегчително. Но пък преминавайки през 10 града в Италия, знаех определено вече къде бих желала да отида отново. Най- голяма тръпка ми остана Тоскана, но не големите й градове, а онези недостижими в далечината хълмове с извисяващи се в редица кипариси, до някоя каменна голяма къща или- имение...
Тази екскурзия обаче не остави в мен удовлетворяващо усещане, въпреки, че Вилфрид показа дори'' силен'' интусиазъм в подкрепата си , че съм постъпила добре. Липсваше ми еуфорията на споделените мигове с любимия човек, липсваше ми тръпката на преживяното, липсваха ми вплетените пръсти на ръката му в моята когато вървя по улиците..., чашата червено вино, което има друг вкус, когато той седи до мен и с такава наслада и възхищение го пие, вметвайки от време на време по някоя дума за качествата на виното. Но пък знаех едно- ще има пак Италия, и този път Вилфрид ще е с мен и няма да идем къде да е, а - в Тоскана!
И да, имаше Италия и то - една вълшебна приказка!
Както всичко останало в нашия живот напоследък, и почивката ни не бе фиксирана с точност, защото  работата на Вилфрид винаги е била преоритетното звено в нашия живот и тръгвайки в последния ден на август за Германия от Франция, ние не знаехме как и кога ще може той да извиюва своите две седмици почивка. Освен това, аз трябваше да си направя часове за всички важни за мен прегледи при лекарите в Германия и да успея в рамкъте на '' два месеца Германия'' да се погрижа за тялото си, тъй като после, отново във Франция, щеше да е трудно...В добавка - налагаше се да се прибера и до България, съответно - с колата, а разстоянието от 2000 км е за предпочитане пред 3000 км, така, че  и това трябвше да се случи от Германия...И когато хаосът от задачи и неяснота стана побъркващо пълен , нещата се разместиха и нашето рубик-кубче се подреди само. Някой беще казал: ''Преди зазоряване е най-тъмно'' - да, така е.
Супер изнервена и ядна, аз тръгнах за БГ в петък -12 ти , трябваха ми два работни дни и смятах, че в сряда-17 -ти ще си тръгна, уви буренясалата ми градина ми иззе всичкото време, което бях нарекла за '' седене и съзерцания'' на родопските възвишения с книжка в ръка, е дишах родопски въздух, но с мотика в ръка и гледайки не родопските дипли а каменисто-глинената земя на моята градина. Така беше...

Въпреки многото работа, сутрините си бяха само наши - тогава се съзерцавахме взаимно с Родопите...ето и една такава утриина снимка


Та така, в нощта на 18 срещу 19 - тръгнах за Германия - най-дългото и мъчително мое пътване, но трябваше да взема една пералня от приятелката на Неди и да я закарам на дъщеря ми до Хановер- т.е. още един термин трябваше да се намести в програмата ми..
Рано на 20-ти сутринта си легнах за добро утро в креватчето до Вилфрид... бе 5,54 сутринта. И... на 21.09 - тръгнахме за Италия !!!
Ако има нещо, което най-ценя в отношенията си със Вилфрид, това е чувството за свобода, което всеки дарява на другия. Това е много ценно за развитието на една връзка в настояще и бъдеще време. Когато човек се чувства свободен, дори и обвърьан, той не се чувства притиснат  в него не се поражда желание за бягство. А щом не ти се бяга, значи си стоиш на мястото и връзката е жива .
Още преди да тръгна за България, той ми сподели, че върна ли се - тръгваме за Италия, но също така ми каза, че да си оставя толкова време в България, колкото ми е нужно и да не се притискам сама. Ако не ми стигне едната седмица, да си отпусна и втора... Е, аз не си я отпуснах, но от предвидените общо 6  дни  с пътуванията, ги увеличих на 8. Крайния резултат- почистена перфектно градина, поставена нова арка за рози, свършени организационни мероприятия в разни институции, взета пералня и 31 часа пътуване до Германия ...
В късния следобед на съботата- 20.09, подредихме куфара и чантите в багажника на БМВ-то и отидохме да похапнем в близката кръчма - вече се бяхме настроили ваканционно.
А на 21.09 в 7 ч сутринта- потеглихме! Бях толкова щастлива и развълнувана, че всичката умора, насложила се на пластове дълбоко в мен се изпари за миг. Тръпнех от хубави емоции и предчувствие за прекрасните и взаимно споделени две седмици, които ни предстоят и нямах никакви очаквания, освен едно - ще бъде хубаво! Така и беше.
Оставих се на усещанията си и фотографската си страст - толкова много снимки отдавна не бях правила. Но и пътувахме в ''беззнание'' - т.е. знаехме, че целта ни е да разгледаме и опознаем поне мъъъъъничко Тоскана, но нямахме нито предварителен маршут, нито резервирани хотели, бяхме решили, че ще се доверяваме на интуицията ни у усещането, че дадено място е нашето- тогава ще си търсим къде да пренощуваме и колко да останем. Не гонехме покриване на нормативи, нито бяхме ограничени колко км на ден да изминем- решенията вземахме лежерно и в движение, водени от едно единствено чувство- да ни е хубаво и щастливо.
И така... Вилфрид имаше закупена винетка за Швейцария вече почти цяла година, но не бе я използвал. Е, сега й дойде момента и ние се отправихме по крайбрежието на Бодензее през австрийската му част към Швейцария. Аз не знаех, но Вилфрид бе планирал да минем през прохода Сан Бернардино а преди това през местност, носеща името ''Виа Мала'' или - ''Лошият път''. Това е каньон от високи скали и тясно щдрело а в най-ниската му част се извива Рейн. Невероятно място, но за него- в следващата част. 



29 октомври 2014 г.

Импулс

Факт е последната ми завършена творба- тишлайфер със шест подложки за сервиране на чай/кафе.
Импулс за самосъхранение ме накара да посегна към кутиите с платове, към ролковия нож за рязане , към шевната машина за да съшия нарязаните ленти, после правоъгълници. А пред няколко дни- и да ги довърша, обкантвайки всяка една част с бие на ръка.
Вече са завършени, а аз бях спасена да изпадна в дупката на безвремието...





Следвайте импулса на сърцето си . Сърцето ви никога няма да ви подведе и ще направи за вас най- доброто.

27 октомври 2014 г.

Мързеливи дни....




Ето тук седях до преди малко... препичайки се на нормандското слънце. Удивително е, как в България е едва ли не бедствено последните дни, а тук е ...пролет, ако изключим опадалите листа на дърветата, саксиите с хризантеми, които са изпълнили супермаркетните вериги, обагрените останали листа по храсти и дървета, и.... опразнените след летния сезон къщи - отново с пуснати кепенци. Всъщност, не е съвсем така, защото в момента във Франция явно учениците имат ваканция и вчера на следобедната ни разходка, крайбрежната ивица бе изпълнена с коли, а по плажа бе пълно с хора.
И така, от четвъртък вечер отново съм ''французойка''. Май отдавна не бях имала такова мъчно пътуване, дължащо се основно на болките в кръста и краката ми, които накрая едва ме извадиха от шофьорската седалка... Но! Важното е , че стигнах и  иначе самото пътуване бе безпроблемно, изключая началната си част в градчетата по крайбрежието на Бодензее, където има нощна защита от шум и ограничението за каране през тях е 30 км, като са изпъстрени и с радарни камери. Минах първите 100 км за два часа, което направо си е обезкуражаващо, за да попадна в сутришното задръстване на Фрайбург, от бързащи за работа хора. Е и това се преживя! Влизайки във Франция всичко се промени и дори лекото объркване поради неправилно отбиване в Париж и минавайки вместо по А13, по N13 и през самия град, не ми развали настроението, само дето ме накара да извадя фотото и щракна изпречилите се пред погледа ми стъклени небостъргачи...

Към 18 ч бях вече у старото ни Барневил-Картере и тайничко се промъкнах до стъклената витрина на прозореца , за да почукам и изнанадам безкрайно моето синеоко момче, което ме очакваше на следващия ден.
И така, петък и събота бе дъждовно, морачно и неприветливо, но прекрасно за да разтоваря цялата менаджерия от колата и багажника на покрива й и да подредя всичко във вградените гардероби на трите спални, така, че да ги изпълня почти до горе . Щастлива и горда от себе си, вечерите се наслаждавах на компанията на Вилфрид , на чаша вино и разговори ... След което в късна доба гледайки някой филм довършвах шестте подложки за сервиране, които изработих в добавка на последния си тишлайфер - вече са готови.
И така, вчера ме събуди слънчо през прозореца, бях решила, че ще мързелувам и ще се наслаждавам на дните си този  път без да бързам, без да гоня програма, планове, време. Живота си е мой и е грешка мисленето, че неправенето на нищо е пилеене на живота ни. Та  събудих се в 11 часа на вече сменения часовник, Вилфрид ми донесе кафе в леглото... поизлежавах се... и към 11,30  се излюпих напълно и веднага залепнах на прозореца- слънце, птичо чуруликане , топлина - направо усещане за пролет! Набързо облякох домашния си екип и слезнах долу, направихме си закуска- обяд и... на разходка към океана, разбира се!
Така се изниза неусетно деня, плажа бе пълен с хора, оживление, жужукане, като от кошер, но - човешки.
А днес, след като пак си поспах порядъчно...и пак закусих за обяд ;)... се излегнах на фотьойла при отворена врата на витринния прозорец и... четох книжка, разлиствах списания, лежах на плочника върху спортната си постелка и наблюдавах мравките, паячетата и безбройните малки охлювчета, които незнайно от къде идват и превземат всичко по пътя си. Не ги плашат нито височини, нито - гладки повърхности- залепнали са по прозорците като любопитни оченца, бяха нападнали и кошничката ми с подправки, което наложи бързата й реанимация и след като на втория ден се бяха покатерили и на кухненския прозорец, се наложи прибиране в къщи.
И така... ударила съм го на безвремие и съзерцание..., а в петък- отново 1100 км до Германия, като май се оказва, че няма да е само за края на седмицата, а и служебно ще прекараме една седмица отново в Линдау.  Както Вилфрид често казв, благодарен съм, че мога да работя и получавам заплата там, където хората си плащат, за да могат да почиват. Да , така е и аз съм безкрайно благодарна на Вселената, че освен борбените и мъдри моменти в живота и уроците, които често трябва да уча, ми дава и такива мигове на спокойствие, безкрайна красота  и  безвремие...
А уроците са за учене, особено от любознателните и активни ученици, към които причислявам и себе си, знам, че докато съм жива, ще ходя на училище, ще се уча, ще греша, ще се явявам понякога на поправителни,ще трупам мъдрост и знание и ... ще си тръгна от този свят ''неука'', но всичко, което мога да събера по пътя си в кошничката на знанието и познанието, няма да го пропусна!
И така, отивам на днешната си следобедна разходка до океана! :)