2 април 2015 г.

Разпилени мисли...по вълните...

Тази вечер имах нужда от силния нормандски вятър, който вилнееше навън, главата ми гореше от мисли , емоции и неизказанито...
Е, излезнах да се разходя по крайбрежнат улица. Припомних си всички  мигове от последните потчти година и половина, минах покрай къщата,


в която можех да живея, но поради самозабравилия се от алчност собственик, не се случи. Минах и покрай замъка,




който ако имах нужните средства бих купила и направила в атракционно селище за летуване на българските деца без родители.
Ходейки по пустата улица,


по пустия плаж




си мислех за участта на човечеството и , че ако я караме така, съвсем скоро цялата земя ще е пуста, очистена от нас и нашата отрова, че ще са достатъчни само няколко години, за да бъдат улиците превзети от пясъка...


 и ще останат само растенията и крясъкът на чайките в небето... Гледах къщите със затворени кепенци- толкова празни и жадуващи за обитатели







 и си мислех колко хора в същия момент нямат покрив над главата си... Мислех си, колко храна изхвърляме ежедневно, а колко хора заспиват гладни?
Питах се Господ добър ли е или- лош, щом ни е създал по собствено подобие, а ние във вида  в който сме се превърнали , изобщо не мисля, че сме добри. Или- сме вид експеримент на извънземна лаборатория, оставени на самоизтребление?
Много мисля през последните месеци, мисля за компютърната ни зависимост и опостушените ни души, за това, че забравихме да общуваме в реално време помежду си, че ако за миг забравим за стремежа си към богатство, власт и величие, ще бъдем щастливи от факта, че можем да живеем спокойно, свободно и щастливо, служейки и помагайки на другите.
Ако забравим за електричеството, бензина и електронните комуникации, може би имаме последен шанс да спасим майката Земя, да бъдем отново добри и да живеем отново спокойно, без напрежение и стрес, без завист, омраза и лицемерие?
Странното е, че настъпилите в последно време погроми в България, разрушени пътища, скъсани електропроводи, като че ли са само потвърждение на моите мисли- България се връща столетия назад, към времето на липсващите асфалтови пътища и липсата на електричество. Поради.... липсата на финансови възможности ! Ха-ха, трагикомично, нали?? Но вероятно в лема- необходимото и достатъчно усповие за оцеляване?
Всички тези мисли бушуваха из главата ми...и още - какво е семейството, защо непрекъснато повтаряме, че кръвта вода не става, а като че ли всички все повече се чувстваме нещастни от взаимоотношенията точно в собственото си семейство и роднински връзки?
Добре ми дойде тази разходка, не пропуснах нито самотното цвете вплело се в живия плет,

нито, ръждясалата крава на камбанката на този дом, която някога е звъняла и служила за сигнал  за посещение


Не пропуснах и ароматните зюмбюли в този двор,


жалко, че не мога да пресъздавам мирис и звук в блога си , иначе щяхте да чуете и грохота на вълните,


и - крясъка на чайките...


и .... самотния вопъл на обявениет за прдан къщи, които нарастват  с всеки ден... ,а купувачи... просто няма...


Вероятно този ми пост ще ви прозвучи много песимистично. Не, не е така.  Няма и какпка песимизъм в душата ми, но много , много мисли и един пореден кръстопът пред мен, а аз трябва да направя избор и да поема в една от четирите посоки. Искрено се надавам, да направя правилената крачка... или да остана в центъра на пресичане- като залеза, той никога не сменя посоката си, а е винаги толкова омагьосващо красив, нали? Като милувката на Бог...