19 март 2017 г.

Размисли на глас за домашното огнище

Вчера ни беше на гости приятелка на дъщеря ми. След като момичето се бе заблудило и поело по горния черен и още по-лош от нашия път, бе изпитало ужас, дали ще успее да се върне долу на асфалта, но геройски бе успяло да го стори, Вилфирд с Неди отидоха да ги вземат с дъщеричката й и да ги докарат в къщи.
Първият въпрос на Гери към мен беше: ''Ти как избра това село за твой дом? Беше ли чувала изобщо за него?"
Замислих се... Всъщност, не аз намерих къщата, която превърнах в дом, а тя нас намери. Случайно или не, но точно така се получи. Беше ни изпратена в снимки по имейл от наш познат. Хареса ни, а когато през май 2010г дойдох заедно с Нина Момирова да я видя, аз не се загледах особено в нея, а мястото и се влюбих в гледката.Почувствах се като орел в гнездото си и пожелах мястото. Разбира се, къщата отговаряше на желанието ми да е с истинска родопска архитектура, беше наново изградена със същия облик на старта къща на Насо Матин, който я построява 1863г.Не тя ме развълнува толкова много, а ето това:


Дълъг беше пътят, който извървях, за да превърна от красивата гледка и наличната къща, обвита в коприва, бурени, бъзляни и повет, на стръмния склон в Пилювската махала, наш дом. Имаше момент, в който се бях отказала, да продължавам, да се боря за това място.Най-тежко преживях удара, който получих от съсед, когато възстановявайки старата, порутена и разбита от години нефункционираща чешма възстанових, изграждайки я поради обстоятелствата и невъзможността заради корените на порасналия орех над нея върху нашия зид, а не на старото й място. Обвиниха ме , че съм разбила чешмата и съм откраднала водата... Разбих... е силна дума за нещо, изглеждащо по този начин преди и след почистване на бурена:



А изграденото накарая е в този вид и ме радва, че тече вода и утолява жаждата на преминаващите или специално дошлите да си налеят вода от чешмата...


След дълго лутане и колебание, голяма психологична битка между ''трябва'' и '' не искам'', аз все пак избрах да дойда и заживея в тази къща, наричайки я свой дом. Благодарение на въодушевлението на съпруга ми, преодолях своите опасения, притеснения и напрежението спадна. Всъщност той бе този, който превърна къщата в дом, в който окончателно се нанесохме на 15.11. 2015г, след неговото пенсиониране.
Водих голяма битка за градините,докато ги докарам до що годе приличен вид, след превземането на всичко от бурени, коприва и повет, след нападението от охлюви и скакалци, както и картичините, които ту изчезват, ти се появяват.Що годе се получи нещо задоволително:





 През 2016 довършихме недовършеното през годините. Построихме гаражния навес:



Направихме плочниците по пътя, пред портата и зимната градина, след като организирах доставката на камък от Ивайловград:





И накрая се оформи ъгъла в най-неприветливото до тогава място между зида на романтичната градина, зида на двора от изток и източната стена на зимната градина. Там се ''случи'' нещо различно от началната идея, което обаче ме изненада приятно и ще бъде чудесно място за похапване и отдих в горещите летни дни - тъй нареченото барбекю (скрито е под черния си дъждобран):




Същевременно между всичко останало, се дооформяха кътчета в градинските тераси, така се появи площадката до езерото, което вероятно тази година ще бъде окончателно преработено, тъй като продължава да изтича вода от някъде, ако не ме отнесе вятъра в друга посока:



Направи се тераса за доматите, която тази година след като извадихме метасеквоята, ще се превърне в покрит парник:




Ще бъде покрит в началото на април и ще посадя нетърпеливо растящите домати:


И малко градински прелюдия от различни сезони на 2016:









Годината се изниза неусетно....
Така посрещнахме Коледа и Нова година:




Украсихме къщата, за радост на околния свят, но тя остана празна за празниците, остана някак пусто и в сърцето ми... И с всеки следващ ден в мен назряваше една мисъл и усещане, че ако тази огромна къща, ще е винаги така празна , тя ще се превърне в затвор за двама, или - поне за мен. А ако ще да е така, разно или късно, тя няма да бъде вече моето ''у дома'', защото сърцето ми ще се затвори за нея. Казват, че домът е там, където е сърцето. А моето дали е тук? И ако да- до кога? Последната зима, която още не е ясно, дали е отминала, не бе от леките, което ме наведе на размисли за трудностите и препятствията, с които ще се сблъскваме тук,остарявайки. Един ден няма да ни е по силите да се справяме с всичко това сами. Селото е със затихващи функции, няма някой по-млад, на който да можеш да разчиташ да ти помогне.
Обичам тази къща, защото е плод на много труд, мечти и любов, тя е мое творение, но не съм обвързана с нея до степен, че да не мога да си тръгна свободно от нея. Тя е създадена за да радва хората, да бъде пълна и жива. А моите деца избраха да напуснат страната. Децата на Вилфрид  също са далеч. Гложди ме една мисъл...,  вероятно като един малък хотел, или средище за творчество и сбирки на творци, ще изпълни тази си функция по-добре. А аз ще построя ново '' у дома'', където ще вложа отново сърцето си.
Учудвате ли се? Не бива! По пътя към целта, се случват истинските неща, важно е самото пътуване. Пътувайки към финала на тази къща, аз се учех да строя, трупах опит, знания и увереност. До такава степен, че днес знам едно- със сигурност ще построя поне още едн къща някой ден! Въпроса е - кога и къде? Щастлива съм, че имам увереността , че мога да го и кажа и направя!
Времето ще покаже :).



20 февруари 2017 г.

Една картина от плат

Когато за първи път я видях в интернет-пространството, веднага ме впечатли похвата на автора да рисува, все едно, че я е сглобил от различни десени. Беше някак различна , леко детинска, наивистична, но и завладяваща. И разбира се  я принтирах. Тъжното е, че не знам кой е автора, а да спомена името му с нужния респект.
Преди два месеца се зарових в бумагите си, които са толкова много  и са събрани  в кутии, класьори, папки, които едва ли ще успея да видя още пъти в живота си или, да осъществя като моя мечта, но си стоят там и събират прах... Та ровейки се, попаднах отново на тази картина, грабнах листа, и го забодох с карфица на корковата стена.


Загледах се в цветовете и се замислих, че имам достатъчно подходящи за нея цветове или сходни до тях, а за някои вече бях убедена, че искам нещо по- наситено. И, че не искам птици на жидата по вечерно време, защото противоречи на природата, птиците спят нощем, с изключение на нощните, но те на казац по жиците...
Зарових се в кутиите, вадих, отделях, после пак връщах и така , след около един следобед натрупах порядъчна купчина от платове, от които сама знаех, че ще използвам не повече от 1/4 от тях, но... винаги е така, когато се занимавам с картинен пачуърк.


И се започна едно разчертаване, рязане и пак разчертаване, съответно в движение отпадаха и редица от платовете, защото не се наместваха добре спрямо другите.
Първо разбира се , бе ред на фона за небе, който определено е важен, за да съзададе усещане за вечер и да  е в единство с всички оставащи цветове и най-вече с дърветата.


После дойде ред на дърветата, а след това започнах да строя къщите. Покрив, стени, комин...




След като градът бе построен, дойде време да изработя прозорците и вратите, както и да отразя вечерта в различните домове- някъде къщите са празни, хората ги няма, прозорците са тъмни, другъде, свети прозорче едно, какво ли прави обитателят на стаята? Чете, гледа телевизия, пише доклад или цялото семейство се е събрало на семейна вечеря? Ако гледайки една вечерна картина в която има светещи прозорчета  във мен се провокирт мисли и въпроси от рода на:" Кой живее там, какъв е, сам ли е, млад или стар, какво се случва в момента?'', значи авторът ме е докоснал.
Винаги съм обичала да се разхождам привечер в онзи отрязък от деня, когато слънцето вече е залязло, но небосклона е разделен на няколко нюанса по тъмнота и плътност на синьото и да наблюдавам как започват една по една да се палят светлините, да светват прозорчетата на къщите, блоковете, неоновите светлини на рекламите, бензиностанции и ресторанти. Светлината, особено вечерната ме привлича и аз не обичам да пускам и пердета  или ролетките на прозорите, защото те ме отделят от нея и света, който е навън. Дори светлината на уличната лампа в съседство ме зарежда с хубава мисъл и усещане.
 И така, реших за първи път да използвам текстилните си маркери, които закупих с цел да оцветявам копринените си панделки за бродиране, но до днес не бях ползвала и с тях да оцветя платовете, където е възможно.



За тъмните прозорци, за основа избрах черното и после рамкирах с цветни конци рамките на прозорците. И така, прозорче тук, прозорче -там, завърших ги.


Междувременно бях направила и контурите на дърветата и дойде ред на листата им, както и на луната. За листата използвах тънък в златисти шифон, който претегелирах във формата на листо с различни светли нюанси конци: синьо, резида, лила, сиво. Така листата са незабележими на пръв поглед, но доближи ли се човек, събуждат любопитството му.


Дойде ред и на луната... Доста ме затрудни изборът за нейната изработка, за да е хем не много забележима, но да се вижда, хем да е луна и да блести, ама да не е чак толкова много златно, че човек да я обърка със слънце. И понеже най-ситните мъниста, с които разполагам са в златист цвят, те надделяха над другите, които за размера от 3 см на луната , пясваха най-добре и аз я окичих с блясък пришивайки по контура на кръговете от св. синьо и екрю, които бях очертала с машината, малки златни синци с различна едрина на разстоянието помежду им.


И да, получи се и луната се извиси над вечерния град.
Както сами се досещате, наближава края, но преди да е готова всяка една картина за публика, трябва да се постави в рамка. Същото се отнася и до картината направена от плат.
Избора , който аз направих от над 5-6 варианта, които пробвах, даде най-добър контраст и възможност да изпъкне картината( благодарение на тънката кафява рамка), синята бе свързващо звено със самата картина, а бежовата даде завършения вид. Изключих белия вариант, защото много делеше и някак си прекъсваше симбиозата в цялото.

И така, картината ми бе готова. Ето я и нея, в завършен вид.


Избрах  нарочно място, което е слабо осветено и няма директна светлина, така приглушеното осветление допринася да се усети атмосферата на... вечер .


А на вас- усмихнат остатък от днешния  понеделник! :)

1 февруари 2017 г.

Миди и охлюви в пастелни тонове и тук таме - трапунто - част 1

След цяла веченост най-сетне успях да си влезна отново в блога! :)
Не знам споменавала ли съм, че на тема компютърен софтуер съм пълен илитерат. Особено пък, когато всичката блогърска информация ( основно) ти се подава на английски език. Та, аз обикаляйки и живеейки на различни места в Европа, явно шашвах моя блог със постоянната смяна на ай пи адресите и... в един момент блогът ми отказа да ми приема контото и паролите.
Как успях да го излъжа ли? Питайте създателката ни- Вселената . Факт е, че успях, наложи  се да си правя и нова регистрация в дир.бг, вероятно там пък да ми бе изтекъл срока на пощата...
И така, завръщайки се в моето блогърско ''У дома'', ще споделя с вас проектът, който прележа 4 години в една найлонова торбичка, до преди 3 седмици, когато нещо в мен подскочи, грабнах я и от нарязаните ленти и квадрати, почнах да събирам моето ''Морско одеало в бежово'', наричам го така, защото някой ден ще се появи и едно друго, подобно на това, което уших за моята голяма дъщеря , тъй като купувайки плата с чайките и корабчетата изобразени във вид на пощенски марки, закупих още толкова количество от същия плат и за мен. Имах късмет, защото в магазинът в Шербург беще свършил, но те се обадиха по телефона на шефа си и се оказа, че в друг техен филиал имат и ми го доставиха за няколко дни. Този десен толкова ми харесва, а и ме свързва като с невидима нищка с място, което обикнах, пречисти ме и бях щастлива- Нормандия.
Та като сме на тема френско, преди малко се прибрах от Лидл - има седмица на френски продукти, хладилника ни вече е зареден с френско сирене и десерт с крем карамел както и френска тарта- киш с крем фреш и спанак предполагам, по много зеления цвят на киша от снимката.
И така, одеалото ми е почти готово, в момента го обкантвам с завършващото бие


Когато го извадих от чантата, бях изработила 12 блока с морски обитатели и бях избродирала на ръка, малко морско дъно около тях- пясъчни хълмчета , корали, камъчета. Имах и още 12 само с ушитите на машина морски обитатели. Първоначалната ми идея преди години бе всичките 42 квадрата да са така.
Сега обаче като ги извадих и се замислих, че трябва да избродирам още 20 блока ми се видя...непосилно и вътрешно знаех, че пак ще го захвърля в някое чекмедже недовършено. За това  бързичко прецених и си казах, че ще редувам наличните блокове с бели такива.
Речено- сторено! Започнах да кантирам всеки бял квадрат в нужната последователност с платът на миди и  морски охлюви, а после и две от страните- със плата на мехурчета. За събирателно място избрах спалнята в стаята за гости, така нямаше да се налага много да се търкалям по земята:


Почнах да събирам квадратите в редове. И тогава ми хрумна, че ще стане много по-интересно, ако на някои от белите квадрати избродирам мисли, свързани с морето.


Продължих да  подреждам събраните ленти една след друга. И накрая ги съших заедно две по две. Избродирах и 10-тина мисли за морето по белите квадрати...Събрах одеалото и го подлепих с ватата, като претегелирах всеки ред на машината за да не се разделят двете части. Само дето... обърках бройката квадрати в ред и ширина и одеалото ми вместо да е по квадратично и широко, стана издължено и тясно. Е хубаво, каквото, такова, пак ще му се намеря приложението и мястото!
Тук се вижда как виси извън спалнята, пък би трябвало да я покрива без остатък и да виси от двете и страни, ама - не би!


Загледах се  в пачуърка. Мидите и охлювите, които бяха без бродерия ми се виждаха някак бледи, невзрачни и скучни... Озари ме мисъл, а какво ще стане, ако ги направя обемни?  И да, направих ги, но вие не правете като мен, ако ще правите трапунто, никога с подлепена вата за вашия пачуърк! То и без нея си е трудно изтеглянето на многослойния дебел конец, а с нея е ад! Изтрих си кожата на пръстните стави, напуках си пръстите до кръв. Ама го направих! В моменти, когато вече воля и хъс не ми достигат, включвам ината на задна :).


Ето малко снимки и отблизо, на  обемните фигурки, след като ги напълних със специалния конец за трапунто, който си бях купила във Франция:



Крайният ефект ми хареса, доволна съм!


И така,  дойде ред, за образуване на ''сандвича''- пак куилтърски термин, означаваш събирането на трите слоя: пачуърка- предница, ватата и гърбът на изделието. И.... ново двайсет! Оказа се, че нямам достатъчно от натурално белия плат. Добре , че не сме сами на този свят и други ги тресе шивашка лудост! Благодаря ти Мариела, че ме спаси в тия снегове и ми закупи и прати платчето от София!
А то пък пристигна със собствена история :), във вечерта, когато ни спряха тока в селото. Сняг над 50 см и аз сама във тъмната вечер със светеща палка в ръце и пееща си зимни песнички... И да е имало мечки, уплашила съм ги, да знаете!
Снимах с телефона, да ми остане спомен този миг, ето няколко снимки, макар и ниска резолюция и телефонно вечерно качество, щото и колета дойде в ненормално време - 20 ч  вечерта:





След като получих плата, и го изпрах на 30 градуса с две лъжици оцет в добавка в пералнята, дойде трудната част
- да го прикача към вече оформените два слоя от одеалото и да го прошия, това е едно от най- неудобните неща при големи пачуърк-куилтове. Защото рамото на машината трудно събира големия обем плат. За капак и моята по-добра машина нещо отказа да ми служи в този момент, та се наложи да взема старата от тавана. Хубавото на лошото е, че можеш да правиш сравнителни характеристики, на събития, хора или- техника, като в моя случай. Осъзнах колко напред са отишли в Пфафф само за  няколко години и колко по-скоро искам да ми бъде препрограмиран софтуера на машината, ама ще стане през май. Добрата новина е, че от французойките научих нещо ценно - човек има две ръце, за да шие пачуърк и на ръка. Така, че  няма да скучая, ще си досъбера одеалото от шестоъгълници , по подобие на ''Бабината градина''- стил далеч познат във пачуърк средите.
Прикачването:


После- навиването на излишния пачуърк на руло, за да не пречи на тегелирването на първия участък:




И така, тегелирах всичко по дължина:


После по същия начин направих на руло одеалото по ширина и го проших. Започнаха да се оформят квадратите на гърба:


След като приключих със събирането на куилта, започнах да обрязвам излишните кантове плат на сандвича:


и прикачих лентата за завършващото обкантване:



Сега ще си гледам филмчета вечерите и ще пришивам бието от опаковата страна - 8 м път ме делят от финала. А, да и поставянето на инициалите ми :).

Скоро ще ви покажа готовия експонат. Обещавам!

Топла и уютна трифонзарезанска вечер ви желая! :)