Размисли на глас за домашното огнище

Вчера ни беше на гости приятелка на дъщеря ми. След като момичето се бе заблудило и поело по горния черен и още по-лош от нашия път, бе изпитало ужас, дали ще успее да се върне долу на асфалта, но геройски бе успяло да го стори, Вилфирд с Неди отидоха да ги вземат с дъщеричката й и да ги докарат в къщи.
Първият въпрос на Гери към мен беше: ''Ти как избра това село за твой дом? Беше ли чувала изобщо за него?"
Замислих се... Всъщност, не аз намерих къщата, която превърнах в дом, а тя нас намери. Случайно или не, но точно така се получи. Беше ни изпратена в снимки по имейл от наш познат. Хареса ни, а когато през май 2010г дойдох заедно с Нина Момирова да я видя, аз не се загледах особено в нея, а мястото и се влюбих в гледката.Почувствах се като орел в гнездото си и пожелах мястото. Разбира се, къщата отговаряше на желанието ми да е с истинска родопска архитектура, беше наново изградена със същия облик на старта къща на Насо Матин, който я построява 1863г.Не тя ме развълнува толкова много, а ето това:


Дълъг беше пътят, който извървях, за да превърна от красивата гледка и наличната къща, обвита в коприва, бурени, бъзляни и повет, на стръмния склон в Пилювската махала, наш дом. Имаше момент, в който се бях отказала, да продължавам, да се боря за това място.Най-тежко преживях удара, който получих от съсед, когато възстановявайки старата, порутена и разбита от години нефункционираща чешма възстанових, изграждайки я поради обстоятелствата и невъзможността заради корените на порасналия орех над нея върху нашия зид, а не на старото й място. Обвиниха ме , че съм разбила чешмата и съм откраднала водата... Разбих... е силна дума за нещо, изглеждащо по този начин преди и след почистване на бурена:



А изграденото накарая е в този вид и ме радва, че тече вода и утолява жаждата на преминаващите или специално дошлите да си налеят вода от чешмата...


След дълго лутане и колебание, голяма психологична битка между ''трябва'' и '' не искам'', аз все пак избрах да дойда и заживея в тази къща, наричайки я свой дом. Благодарение на въодушевлението на съпруга ми, преодолях своите опасения, притеснения и напрежението спадна. Всъщност той бе този, който превърна къщата в дом, в който окончателно се нанесохме на 15.11. 2015г, след неговото пенсиониране.
Водих голяма битка за градините,докато ги докарам до що годе приличен вид, след превземането на всичко от бурени, коприва и повет, след нападението от охлюви и скакалци, както и картичините, които ту изчезват, ти се появяват.Що годе се получи нещо задоволително:





 През 2016 довършихме недовършеното през годините. Построихме гаражния навес:



Направихме плочниците по пътя, пред портата и зимната градина, след като организирах доставката на камък от Ивайловград:





И накрая се оформи ъгъла в най-неприветливото до тогава място между зида на романтичната градина, зида на двора от изток и източната стена на зимната градина. Там се ''случи'' нещо различно от началната идея, което обаче ме изненада приятно и ще бъде чудесно място за похапване и отдих в горещите летни дни - тъй нареченото барбекю (скрито е под черния си дъждобран):




Същевременно между всичко останало, се дооформяха кътчета в градинските тераси, така се появи площадката до езерото, което вероятно тази година ще бъде окончателно преработено, тъй като продължава да изтича вода от някъде, ако не ме отнесе вятъра в друга посока:



Направи се тераса за доматите, която тази година след като извадихме метасеквоята, ще се превърне в покрит парник:




Ще бъде покрит в началото на април и ще посадя нетърпеливо растящите домати:


И малко градински прелюдия от различни сезони на 2016:









Годината се изниза неусетно....
Така посрещнахме Коледа и Нова година:




Украсихме къщата, за радост на околния свят, но тя остана празна за празниците, остана някак пусто и в сърцето ми... И с всеки следващ ден в мен назряваше една мисъл и усещане, че ако тази огромна къща, ще е винаги така празна , тя ще се превърне в затвор за двама, или - поне за мен. А ако ще да е така, разно или късно, тя няма да бъде вече моето ''у дома'', защото сърцето ми ще се затвори за нея. Казват, че домът е там, където е сърцето. А моето дали е тук? И ако да- до кога? Последната зима, която още не е ясно, дали е отминала, не бе от леките, което ме наведе на размисли за трудностите и препятствията, с които ще се сблъскваме тук,остарявайки. Един ден няма да ни е по силите да се справяме с всичко това сами. Селото е със затихващи функции, няма някой по-млад, на който да можеш да разчиташ да ти помогне.
Обичам тази къща, защото е плод на много труд, мечти и любов, тя е мое творение, но не съм обвързана с нея до степен, че да не мога да си тръгна свободно от нея. Тя е създадена за да радва хората, да бъде пълна и жива. А моите деца избраха да напуснат страната. Децата на Вилфрид  също са далеч. Гложди ме една мисъл...,  вероятно като един малък хотел, или средище за творчество и сбирки на творци, ще изпълни тази си функция по-добре. А аз ще построя ново '' у дома'', където ще вложа отново сърцето си.
Учудвате ли се? Не бива! По пътя към целта, се случват истинските неща, важно е самото пътуване. Пътувайки към финала на тази къща, аз се учех да строя, трупах опит, знания и увереност. До такава степен, че днес знам едно- със сигурност ще построя поне още едн къща някой ден! Въпроса е - кога и къде? Щастлива съм, че имам увереността , че мога да го и кажа и направя!
Времето ще покаже :).



Коментари

Популярни публикации от този блог

Да си направим книга сами

Как да си направим водна каскада?

Една картина от плат