31 юли 2014 г.

Градинта на пеперудите

Пеперудите... От около 4 години тези малки разноцветни същества са ме превзели по някакъв начин. Не се и питам вече защо, така или иначе, колкото повече питаме , толкова по се отдалечават отговорите от нас. Понякога е добре да се оставим просто на живота да се случва.
И така, от онзи следобед, когато омагьосана наблюдавах танцуващите около мен и будлеята пеперуди, те са неделима част от живота ми и присъстват и в творчеството ми. Мой познат ми каза, че привличам пеперудите. Засмях се тогава, но  май ще да е истина. И не само ги привличам, а ги пресътворявм в товорбите си.
Когато разбрах за конкурса по пачуърк в България с тема : " Цветни градини" реших, че е дошъл момента да се пробам с хексагоните да направя едно пачуърк одеяло - градина. Оказа се обаче, че размера е ограничен до 80 Х 100 см максимум. Следователно - одеялото се отлагаше, а конкурса - ще е без мен.
В последствие обаче, увлечена да си набавям игли и материали за техниката '' Трапунто'', попаднах на един плат, който ме вдъхнови. Купих го, разрязах го и даже уших няколко крейзи квадрата- не се почувствах обаче грабната и удовлетворена от случващото се. Но една част от квадратите обединих и вече е полуготов един мини-пачуърк в стил ''Крейзи''. Ако трябва да му дам име, ще е ''Цветен калейдоскоп'' защото съм избродирала 8 растения от градината си.
Усещането ми бе, че не шия '' победител'' , да става хубаво, красиво е, но не е цялата моя енергия и всичко, на което съм способна. А то трябваше да е така, човек винаги и във всеки момент трябва да дава най-доброто, на което е способен! А способностите ни се менят във времето , знанията ни се променят и ние - също, дори и да не го осзнаваме винаги,мислейки си, че сме си все същите - не сме.
И тогава... пак пред погледа ми попаднаха пеперуди... И една мисъл опасно се завихри за секунди в главата ми... Трескаво започнах да ровя в кутиите с платове и да  ги вадя един след друг , натрупах поне 100, а когато осъзнах, че няма как да работя с всичките, почнах да ги пробирам...едната купчина намаляше, а другата- растеше. Не знм дали сте наясно, но творческия процес в пачуърка е свързан с голям практически хаос в дома на шиещия. Аз, дето съм от хората, обичащи реда, смея да кажа, че поне 12 м2 трябва да имам на разположение около себе си, за да се ''разпростра'' творчески добре. Ако ги нямам- направо се заушавам и процеса не ми спори. При това, наличието на по-вече стаи не означава ред в другите, защото аз непрекъснато примъквам кутии, конци,  ножици, творби, мъкна ги нагоре - надолу по стълбата, прибирам една цветаова гама с конци, а на нейно място се оказват извадени нови 3.... Купувам си  нови и нови органайзери- кутии, ама и те - пълни, и хаоса- също.
И така, след като реших , че съм ги подбрала,  извдих топчето с натурално бяло хасе и изрязах един правоъгълник с приблизителни  размери : 70 Х 100 см. Очертах на него котура на дъската ми за рязане : 60 Х 90 см и почнах да режа с ножицата парчета от платчетата и да ги редя като пъзел върху бялото платно...
След няколко часа на редене, разместване, отричане , добавяне, завъртане , изключване и пак - добавяне, крайния резултат бе този:


Концепцията ми за начина на подреждане ? Ми виждате ли засилващото се синьо нагоре? Е - там е небето. А ниско долу - засиленото зелено-оранжево- бежовикаво ? Е- там е земята. Всичко останало е фона на една градина - зеленото винаги е в превес: трева, листа, дървета ,хасти....
И така, знаех от самото начало, че творбата ми ще е много пластова, т.е. ще е покрит целия фон с шифон, а между него и фона ще се наместят още един куп неща... Оплаквах вече китките и пръстите си, защото който не е пробвал не е наясно как боли да измъкнеш иглата през 4-5 слоя текстил, вата, вълна и особено - шифон. Но знаех, че не мога да си спестя това - точно бродериите накрая карат творбите ми да си бъдат : ''А ла Ида'' и да оживяват. А аз искам моите дворби са живи, да карат хората да ги усещат, да се вплитат в идеята на картината, че дори и да усетят аромата на цветята.
Много искам, нали? При това от мъртва материя - плат.
Е, поне мога да опитам и ще се постарая максимално добре !
Извадих една купчина платчета, на които имаше щампа на цветя, както и други- с пеперуди. И започна едно изязване!!! Сигурно половин ден изрязвах по контурите, когато приключих, бях така изморена, че си легнах, но не преди и да подредя цветната композиция върху фона:


Е, разперих и малко влакна от филц....
При използването на шифон, яркостта на цветовете и контраста винаги се туширва, понякога това е недостатък, но в случая се получи една  мекота в тоновете и едно преливане.


И така, до тук беше играта и забавлението, от тук насетне започна яката работа - прошиване, куилтване със свободен тигел, оформяне на ''личното'' пространство на всяко цветче и всяка пеперудка...

След като всяки един отделен елемент е оформен, останалото празно пространство трябваше да бъде куилтвано, и дойде ред да си помохна с клонки и листенца с машинните тигели за бродерия :


Дойде ред и на ръчното бродиране...моя физическа болка , но душевна наслада


И така.... крайния резултат!


И много кадри на отделните фрагменти:
















 И  така, аз съм готова, изпратих три снмки и заявка за участие в категорията : " Модерен куилт ". Удължиха срок, бе до днес, но сега е удължен до 08.08.2014. После ще чакам журито да се произнесе- допуска ли творбата ми до конкурса, а участващите творби ще бъдат изложени в Унгарския културно-информацианен център , откриването ще е на 10.09. 2014 г, който има желание , може да посети изложбата, ще има със сигурност какво да ви хареса. Тя ще тряе две седмици- до 24.09. 2014.
Усмихнат ден  на вас!
А аз днес ще мързелувам- заслужих си го  :) !






27 юли 2014 г.

Има ли справедливост?


Угасна един млад човешки живот - вчера. Поредната жертва от катастрофата - Цвети.  Тъй като Цвети е дете на съфорумка, целия цветарски форум бе съпричастен на случващото се, и всеки даваше най-доброто от себе си, за да помогне за възстановяването и оцеляването на това дете. Имаше молитви, концентрация на енергия, имаше болка и мъка, имаше и радост, в моментите, когато състоянието на Цвети се подобраваше. Вярвахме, че младия й организъм ще се пребори с всичко, въпреки над двайсете операции, въпреки засегнатите органи, въпреки високата температура, въпреки нереалността на надеждата ни а се случи ЧУДО! И то се случи или поне ние искахме да вярваме в това - Цвети задиша сама, отвори очи, започна да контактува с майка си, макар и без слова- пишейки. Тогава се радвахме, оооо как се радвахме само! Цвети се бори успешно за живота си около 70 дни. Последните 12 - не успя.. Състоянието й се влошаваше и въпреки порединте операции, и въпреки желанието и молитвите ни ...душта й избра да напусне този свят.


В момента, в който прочетох написаното от баща й във Фейбук, мозъка ми се парализира. А после... после нахлуха въпросите - 1,2, ...10... стотици, връхлитаха един връз друг, без да чакат отговор, а и... реално нямаше как да им ги дам, безсилна съм :( !
Надявам се поне сега двете души на Цвети и Влади да са отново заедно и щастливи, някъде там във Вселената, в другото, доброто място.


Безсилна съм да си обясня например, защо съм родена в страна, в която стойността на човешкя живот  е равна на нула? Защо ни управляват хора( които са реално част от нас, деца на някоя майка и баща или- братя и сестри, чичовци, лели, баби и дядовци синове и внуци на хора от народа ни, а не спуснати представители от чужди планети, които да са бездушни и безразлични към живота на земляните...) които са бездушни и незаинтересовани за по-дброто бъдеще на страната ни, на хората в нея, на добруването на една малка, но толкова китна и красива страна?  Защо отделния човек в тази държава няма значение? Защо българите след броени години ще бъдат малцинство в собствената си Родина, с превес на ромите, за които няма ограничения на популацията им и с всеки ден се множат. Защо никой не се опитва като са толкова много, да ги образова, да ги научи на труд, на отговорността да си плащат сметките , за изразходвана вода и ток? И защо, на тях не им спират тока, а аз ако не си платя моя в десетдневен срок след получаване на известието, ми се спира тока и трябва да заплатч услуга от 19 лв за включвнето му? Случи ми се вече два пъти, разбира се, не по моя вина, а порати институционни недуразумения между енергийния ни магнат - EVN и банката, в която ми е разплащателната сметка. така или иначе, въпреки чужда вина, парите за включвне, заплатих аз - невинния клиент и на двете институции, макар, да смятам, че сумата трябваше да се поеме именно от двете институции.
Другия въпрос , който също отдавна не ми дава мира е, защо българина като се качи в кола и забравя, че всички закони, знаци и ограничения имат една основна цел, а именно - да пазят човешкия живот! И защо великата ни служба Полиция и подзвеното -КАТ, вместо да си вършат работата и да са в помощ на хората пострадали от кражба, убисйтво ,инциденти и т.н. се възползват от човешката болка и неволя и зпоупотребяват с дадената им власт? Дали не съм права, оооо, права съм и още -как! Когато на 20.12.2013 г усъмнах с кола, която бе неподвижна в опит да бъде открадната с взлом, чаках цели 4 часа в студа полицейски екип да дойде на мястото, за да направи нужния оглед и те така и не дойдоха. Не сколасаха за това време да направят оглед, понеже имало още 4 жалби, а екипа бил- един. В същото време, когато отидох в полицейското управление 6 '' левента'' ми обясняваха един през друг, че трябва да попълня формуляри, че това обаче няма стойност, защото огледа не е направен от тях, че да внимавам за тона си, защото съм в еди коя си институция и накрая за капак, когато поисках входящ номер на подадените от мен документи- едва ли не ме изгониха, защото те такава практика - нямат?! А колата ми стоеше до хотела... пълна с багажа от Германия, от където бях пристигнала през нощта, след 20 часово каране и зверски изморена и изнервена, че разбира се на паркинга пред хотела няма свободно място , след половин часово обикаляне я спрях до близкия блок. От хотела - ме притискаха да освободя стаята, защото идвт нови клиенти, от сервиза ми казаха, че аз трябва да я придвижа до там сама с автовоз и докато не се изясни, кой ще поеме разходите по ремонта, няма да я приемат, от  HDI България ми обясниха, че да, те са HDI, но не са обвързани с немското HDI и  че трябва да си изясня ситуацията с германците... Спирам до тук, първо, защото от две седмици се зарекох да оставям миналото в живота си на мястото му, т.е. - в миналото и второ, поста ми не е за това.
Следващата мисъл, която не ми дава мира е , защо българин , качен на кола е = на камикадзе, кара като луд и всеки иска да докаже качествата си на най- бърз, най- маневрен, най-луд? Сещам се за една мисъл от Пеньо Пенев(е , поне за негова сме я учили, но в нашата държава може да се оказже за пореден път, че това, което сме учили в училише, не е истина, спрямо това, кто сега учат децата и внуците ни ) , а тя е :
" Човекът е човек, когато е на път. "
И тя поражда в мен следната мсъл...
"Виж как кара по пътищата си една нация, по какви пътища кара и ще разбереш що за народ е това."
Мога да напиша цял роман от блъскащите се една през друга хиляди мисли в главата ми, но това няма да ми помогне да върна събитията от 05.05.2014  и да не се случи катастрофата край Луковит, отнела 3 човешки живота и наранила телесно и душевно- още един, този на Иван, който слава Богу е жив!
И понеже цялото общество е настръхнало срещу виновника -  Хюриет Сюлейманов, този път аз ще се разгранича.  За мен Хюриет е средството, за убиване, но виновника - това е държавата и нейната законност, по точно - нейната пасивност. Или още по-точно, липса на контрол и прилагане на законите , при наличие на такива. Затваряне на " очи" - разбира се - с пари, неприлагане на нормите на закона, оставяне на свобода на някой, имащ 12 присъди и над 90 дознателни акта. Че защо да е виновен Хюриет, че кара 17 г без книжка?? Кой го е оставил да го прави безнаказано цели 17 години??? Нима вие, които карате също коли, за 17 години не сте спирани нито веднъж от нашите'' добросъвестни'' служители на КАТ?? Че аз само да премина границата и веднага след Драгоман  съм спряна, щото съм с немски номер на колата. Но и с български съм спирана. Така, че кой го е оставил да кара без книжка?  Не съм аз.
Това, че е избягал ... не е достойно, но хората постъпват различно, страхът ги завладява по различен начин, реакцията им за виновновност е различна. Не оправдавам, разсъждавам.
Че трябва да бъде наказан? Безспорно! И не само за това си деяние, а и за всички предишни! На куп! Но не само той, а и тези, които са го осъдили преди и оставили на свобода и те трябва да бъдат осъдени като съучастници в последното му провинение, ако не бяха го оставили безнаказано преди, аз нямаше да пиша този си пост- търсейки справдливост за 3 млади същества. Та всеки затворил си очите, ако аз имах власт, щях да го накарам да излежи половината от определения като наказание срок за Хюриет, за даденото нележано от него престъпление. Това е справедливост! Моята.
А вашата?
Идва следния момент, който е най-болезнения въпрос за мен, а именно, доста от нас надават глас, че това не може поече да продължава, че така не се живее по вече, че трябва да се напраи нещо! А как да се направи, кой да го направи? Марсианците?? Но тези гласове, около 5000 регистрирани в '' Справедилвост за Влади,Ники, Цвети и Иван", далеч не са цялата нация, нали? Къде са другите, които недоволно хулят при всяка първа възможност политиците, хулят успяващите, недоволстват от всеки, който им е неудобен, докато си поемат оскъдната вечеря  предимно произведена в личното си ранчо, а после си лягат и заспиват спокойно поредния си без ''цветни сънища'' сън? Къде е тяхната лична отговорност за случващото се? Къде е вашата отговпрност? Къде е моята?

Преди края, ще си позволя да цитирам думите на бащата на Цвети дословно:
""Този дълг беше наш, а децата ни го плащат!!!"
Това ми написа вчера мой добър приятел. Замислих се колко вярно е това. Как нашите деца плащат за примирението и овчедушието ни, за липсата на позиция, за това, че разрешихме на шепа негодници да правят с държавата ни каквото си поискахме. Плащат за това, че допуснахме една малка, маргинилизирана, малцинствена част от обществото ни да ни превърне в заложници. Днес плати моето дете, но утре рано или късно ще платят и вашите и не непременно със смърт, ще платят с робски живот или пък с години на емиграция или с нещо друго.
Наистина е време да се опомним и вземем нещата в свои ръце. 

Да си вземем държавата обратно!"

И така... всичко зависи от нас, от теб и мен, читателю, от това доколко непримиримо ще се събудим утре сутрин , ще поемем лична отговорност за случващото се и за това, че не искаме по вече да живеем по този робски начин, в държава, на която не й пука за отделния индивид! А точно  там е важния и преломен момент, а именно - всеки човек е велик, единствен и неповторим и за всеки трябва да се полагат нужните грижи и отношение, за да може той да разцъфти и разкрие най-доброто от себе си , служейки на другите.


Промяната започва с избора ни за лична свобода, а марксизма ни учеше, че свободата е самоосъзната дисциплина. И да, така е, само дисциплиниран човек, с чувство за лична отговорност в реалността , в която живее го прави и относително свободен. Да бъдеш истински свободен - е личен избор  и се крие в готовността за промяната и израстването след всеки житейски урок. 
Та в този ред на мисли, промяната ще настъпи с промяна на битието ни, когато всеки знае, че ако наруши, ще бъде наказан, няма да нарушава. А къде се формира битието? Формирането на индивида, започва от мястото, където поема първата си глътка въздух, където се научава да ходи, да говори, да слуша, пее , рисува , танцува- у дома. И се продължава в институцията, наречена училище- за 12 г, това място става втори дом на подраствашото дете, юноша, младеж.
Изводите? Те са за вас и за всеки ще са различни, защото сме различни.
Дано съм ви замислила този път, ако съм го сторила, значи съм успяла.
Пожелавам ви мъдрост и правилен избор за оставащата част от живота ви!
Бъдете свободни!



16 юли 2014 г.

Неделен пазар в Шербург

И така - неделя е, а ние останахме без хляб. Новото място ни е непознато -какво и къде може да намери човек предстои да разберем. За това , като най сигурен и безопасен вариант бе да отидем до големия град, който е на около 7 км от нас. Речено- сторено. Вилфрид заложи в навигацията адреса на ЛИДЛ - така щях да зная и къде най-близко мога да пазарувам в ежедневието обикновените неща.
Е, ЛИДЛ не намерихме, но попаднахме на неделен пазар в Шербург, за целта - се затваря глявната транспортна уцила в един район с налични големи площадни площи и алеи наоколо за времето от няколко часа.
За наш късмет при поредното завъртане за да намерим правилната и достъпна улица, която ще ни заведе до ЛИДЛ излезнахме точно в съседство на главната улица

 а в дясно от нас - едно единствено място за паркиране- свободно. Спогледахме се  и -Вилфрид паркира колата. А аз разбира се извадих фотоапарата от чантата си.
Усещането слизайки от колата ми бе познато. Пренесох се мислено на хиляди километри и години на зад, когато в събота ходехме на битака в Бутан, а в неделя - в Крушовица. Почти не се различаваше, само мащабите бяха различни. И стоките - осъвременени и обслужващи френското битие на хората.
Първата сергия попътно , бе с хляба, е нали за него бяхме тръгнали...
Удивлението ми дойде от обратната страна на сергията- огромни хлябове, които се продават на кг за по 4 или 5 Е/кг !
 Завой на ляво - и сме на централния пазарен булевард. Щандове със зеленчуци се редувт със сладки изкушеня, играчки, щендери с дрехи, маси с обувки, фургони с кинкалерия, прежда и джунджурийки, огромни двойни грилове, които уви, не можах да снимам, защото се загубихме в тълпата с Вилфрид , а фотото остана в него, докато аз си избирах малки метални фигурки на щанда с кинкалерия. Май няма нещо, дето да не можеше да се намери тук.






 Накрая, улицата е затворена за коли ето по този начин и в двете посоки.

Следващата неделя сме пак там, аз съм много любопитна- продаваха някакви малки цветни кръгчета- като силиконови уплатнения или ластичета, на пакетчета, в големи кутии с разделители...нарисувани бяха някакави сплетки по тях. Ще трябва да се поинтересувам каква е тази щуротия, щото бе най-често срещаното изделие на пазара. Или- на мен така ми се стори.
Е купихме си накрая франзелка... и по обратния път- у дома. Ах, да , пропуснах- оказа се, че там ЛИДЛ вече няма... закрит е.



15 юли 2014 г.

Разболявам се...

Имам си нови продобивки : кутия с три чекмеджета, за да си поставям нужните ми материали, когато работя по даден проект, да има ред, щото хаоса  ме дразни, а когато работя е неизбежен !  И да не разнасям като луда всички кутии с всевъзможните му джвъчки и - кошче за боклук с педалче.

 Педаче му сложили, ама дръжка за хващане- забравили, вече 10 пъти поне го гътах... За да ми е по шарено, не можах да ги уцеля един тон и двете бяха последни: едната придобивка  в ЛИДЛ, другата - в АЛДИ. Кутията вече наредена: мулинета, мъниста, игли, очила, топлийки...


 Не пропуснах да си купя този път и розовите чаени свещи
 със съмнителен аромат на орхидея, ма така е, като не си намерих онази свещ в голям стъклена чаша , с аромат на рози...не че съм му фен на розовото ухание, ама това бе  вълшебно, роза примесен с горчив аромат на .... парфюм от старата артилерия - мускус и амбър 2 в 1...
 Веднага запалих една  ит новите и си стабилизирам енергията в стаята. Нужна ми е. И чакам да ми заухае... на рози, разбира се ! Ха-ха :) !
 Май ... се разпадам, носа ме гъделичка, главоболието се усилва, чая ми горчи, въпреки, че му сложих лъжичка мед- по изключение. Увесила съм нос, местя се от стая в стая и не си намирам място.
 До преди малко бих мухи - аз, миролюбеца! Ама са толкова много и така нахално кацат по мен дори- любопитни! След изтреблението - обирах с прахсмукачката, цялата земя бе пълна с мухи. Вилфид си дойде и отвори вратата... резултата е плачевно същия - в полза на мухите. С тази разлика, че аз внимавам къде ги бия, а г-н Брьомеров ги бие дето му падне, размазва ги до неузнаваемост и аз полсе диря местата от неговите поражения , за да ги чистя.
Вторачвам се в дреболии, заяждам се, дразня се от най- малкото- все не добри знаци. Вилфрид не е от хората, на които мога да се гневя и сърдя, а ето, че му се скарах за мухите и за болкука...Не е на добре работата!
Едното легло в работната ми стая е обичайно запълнено
 , но другото ме изкушава да го посетя, ненормална работа! Аз следобед не мога да спя. Още от дете. А сега ми е сънливо. С малката подробност, че като легна, няма да мога да заспя, ще се въртя и ще се изнервя още по вече.  А ме чакат още толкова бодове на ръка, още толкова клонки и тревички трябва да бъдат сътворени  по последната ми творба... И рамката й не съм измислила и ушила, ама идеи - имам бол! Само дето реализацията никаква.
Нещо не ми е наред, и не искам да си го призная, ама - разболявам се! Явно прихванах от летния грип на Волфганг вчера по телефона, докато му честитях рождения ден. То в тези модерни времена, какво ли не е възможно, няма да се изненадам някой ден и компютърно оплождане на яйцеклетка от разстояние да направят ;) !
Хайде, отивам да пия от новите хапчета за мигрена, дето ги донесе Ервин от Испания и да си напаря краката с гореща вода и сол...
А вие внимавайте с кого говорите по телефона , Скайпа, Фейсбука, информирайте се първо за здравословния статус на другата страна, болна ли е- отклонете разговорите за друг път!
Това, майтап разбира се  ;) !
Написах този пост, заради хората, които харесват блога ми и на ден надничат п мнго пъти, дали няма нещо ново. Задължена съм им в последно време. И за това ще пиша, дори и за прозаичните неща. Дано да не им е скучно- всеки има достатъчно в ежедневието си еднообразие. Аз трудно скучая, защото и еднообразието ми е цветно , а цветовете лекуват, ако сте чували...
Прегръдка за вас, мои постоянни читатели и фенове!

 Усмихната вечер! :)

13 юли 2014 г.

Поредното ново ''у дома''

И така, от вчера сме ''нововодомци''. Новото у дома е в покрайнините на Шербург- Толевас.
Последните дни прекарвах улисана  между събирането на багажа  ни и шиенето на пачуърка ми за конкурс, в който искам да взема участие. Човек осъзнава, колко ненужни неща притежава, когато често сменя местоживеенето си. В същия момент се оказва, че и винаги му липсва нещо...
Понякога , като прехвърлям на ум живота си от последните 6-7 години...се питам какъв би бил той, ако не се местехме толкова често? Питах се, дали бих заменила  моето живеене в пътешествие за едно спокойно и улегнало живеене някъде постоянно? И отговора бе- не! Дори си признавам, че един ден , когато това приключи изпитвам леко безпокойство, как ще се чувставам, закрепена някъде за постоянно? Но това, когато му дойде времето, няма да се вълнувам от сега за неща, които може и да не настъпят никога. Нали в главата ми все по често преминава като мисъл идеята, да си купя кола-каравана и да живея пътувайки по света?
Вилфрид се подсмихва на криво на тази ми идея, аз- не казвам нищо. Живота ще покаже.
И така, новото ни място е една истинска т.н. от французите- ''ферма''. В един голям двор има няколко каменни постройки, едната е с четири жилища, три от които се дават под наем.
Най- дясната врата и прозореца са нашия дом. Разполагаме с  просторна дневна в която са поместени кът за хранене , кът за отдих и кухненска част. Мебелите в дневната са ''ретро'' и в минималистичен стил,въпреки това- удобни за ползвне.

 Първия етаж е изцяло отворено пространство, което на втория етаж е разпределено в две спални, баня и  тесен коридор- балкон.
Едната от двете спални веднага бе преработена в моята работна стая, очаквам само да получа и масата си за да инсталирам шевната машина и дъската за рязане  на платове.

На единия прозорец се мъдри вече и едно от двете ми Фалчета - пасва перфектно на прозореца, както и създава настроение и уют в интериора.
В този ред на мисли, се замислих и над един друг факт, а именно, че аз където и да отида, казвам ''у дома'', нищо, че мястото е чуждо и живея в него - кратко. У дома е, защото там съм с човека, с който искам да бъда и защото нося със себе си всичко нужно ми, за да се чувствам щастливо и удобно, където и да съм. Единствено.. саксиите ми с цветя в България стремглаво нарастват , защото при всяко едно отиване на ново място, аз не мога да се спра да си купувам цветя, а когато тръгвам на път за България, те са неотделима част от багажа в багажника на колата ми.
Поредната партида до момента са две орхидеи-фаленопсис; две бугенвелеи: оранж и бяла; три кали: жълта, тъмнорозова-към цилкламено и винена; един клематис.


Имам си и един корен домат, с чери доматчета, за който вчера купих по-голяма саксия и пръст, защото сегашната му'' рокличка'' умаля, както и саксийки с подправки - босилек, магданоз,зелен лук за рязане, мента за "Мохито''.
Вчера Вилфрид бе грил-майстор, докато аз разтоварвах всички дребни джунджурийки и шивашки материали от колите. Обичам да го гледам как се суети около скарата, както и тайничкото поливане на месото с бирата от кутийката, която пие в момента. Имаме си и ритуал, в който аз му завръзвам престилката, за да не се изцапа, а той примира от удоволствие, не защото обича да му се навира нещо през главата, а заради това, че обича някой да се грижи за него. То ... кой ли не го обича това? По същия начин се чувствам аз, когато ми донесе чашата с димящо кафе сутрин в леглото и почва да вее с ръка и подухва горещата течност, за да достигне до мен аромата на кафе...
В двора на фермата има още три постройки:
домът на собствениците на имението, който има чудесен двор с млада градина, която обещава един ден да бъде прекрасна:






Къщата, където се мести семейството на дъщеря им, която до момент все още обитава съседната част на нашата псотройка  и ателието й, където тя се занимава с изработване на изделия от стъкло- основно дребни бижута, които продава предимно на коледния базар в немско градче в близост до Страсбург, доколкото схванах с моя никакъв френски и беден в сравнение с немския, руския и българския ми- английски.

За първи път виждам озлобено куче със стопани - когато е било малко е било бито, обясни Анжелик и ни предупреди да не се приближаваме много до него, защото хапе. А аз с моята безгранична вярва в доброто си пожелавам, един ден да погаля това същество, което ще означава, че то ще е пречупило мирогледа си за чуждите хора и няма да поставя всички под един знаменател- зли и лоши същества на два крака.
Има и малък поток, точно на ъгъла извън каменния зид , опасващ двора на тяхната стара къща
В близост си имаме и частно имение със замък- много красиво и поддържано място
Ако трябва да определя цветовия облик на Нормандия в момента, без колебание ще кажа - хортензиево време! Хортензиите са на всякъде, дори и в дворове, които са занемарени и изоставени, като единствен страж изскача по един хортензиев храст, който сякаш подпира каменната постройка или- зид



Удивителна е дълбочината и наситеността на цветовете, както и тяхното разнообразие: от съсвсем бледи и нежни нюанси на розовото и синьото, до наситено теменужено синьо-лилаво и мастилено синьо, аз в България такива нюанси не съм срещала. Ще се разходя в идните дни наоколо и ще ги снимам.
Океана остава на 8-10 км от нас- този, който е до Шербург, а стария ни дом, отстои от тук на около 30 км. Вчера ми бе леко тъжно, че се разделям с това място, но тръпката и очакването, че ми се случва нещо ново в такива моменти винаги заглушава тъгата в мен. Всъщност, всяка сряда аз пак ще пътувам до там, за да посещавам клуба по пачуърк на градчето, в който радушно ме приеха преди месец, а човека, който ми подсигури това забавление е съседката ми от най-първото ни ''у дома'' в Барневил-Картере  - Магели.
И така, както обичам да казвам : " Ново място- нов късмет!"- пожелавам си времето ни прекарано тук да е много щастливо, творческо, продуктивно за мен и спокойно и спорно в работата - за Вилфрид.Ще живеем тук 7 седмици - до края на август, когато ни предстои завръщане в Германия за две седмици и буквално на следващия ден трябва да се изнесем и от немската квартира, но...до тогава има цели 50 дни време! В момента двете важни табелки, указващи бъдещите ми пътувания са тези :
Пожелавам ви ползотворно време, пълно с много приключения, емоции, щастие и постижения! До скоро! :)