26 юни 2013 г.

Попадение


Нарекох  етикета "Богатства". Под това име ще качвам неща, които "докосват" душата ми и ме правят по- богата на емоции. Ако сте очаквали да прочетете нещо за Пещерата на Али Баба, ще ви разочаровам и може още сега да затворите страничката ми. Няма да се разсърдя.
Първото нещо тук, което ще споделя с вас е  един набор от платове, който аз си закупих при buttinettе , при моето вчерашно пътешествие до там. Отидох със съвсем друга цел и задачка, но както всичко хубаво в живота, изглеждащо на пръв поглед лошо, не намерих това, което търся. Но пък това, което си намерих,  значително подобри настроението ми! Е,  към платчетата....се добавиха и няколко аксесоара, разбира се :) !

В пакета има 7 разцветки,


 в тези меки пастели на розово, пастелно цикламено и избеляло меко
зелено, съчетание за романтична нагласа . Поне при мен е така.
 В добавка си тръгнай и с един подарък- комплект от три кърпи, които магазин "Бутинете" ми подари за рождения ден! (имам членска карта там и като плащам я давам и се вижда рождената ми дата явно ).
  Е, не е ли прекрасен живота??!
Прекрасен е!!!
Усмихнат ден от мен! :) :) :)

24 юни 2013 г.

Подаръци....

И така, още една година се изтърколи... Порастнах с още една годинка .... И получих два неочаквани подаръка! и един- по собствено настояване- два бели дървен фенера с различни големини, които ще ми пасват перфектно за романтичната градина в Чики-Чоки. Не мога да ги покажа, защото са опаковани в хартии за предстоящото си пътуване до България през август с Вилфрид.
Първо, получих възможността да си избера мечтаната от мен люлка за релакс , за която бленувах от две години, дано избора ми е удачен, тъй като поръчката е интернет, а  в магазините за мебели в Германия няма изобилие от такива продукти. Ето я моята висяща кошница тук.
А втория ми подарък е тази макси- орхидея, един прекрасен Фалчо!

По- удивотелното в този подарък е, че Вилфрид ми я е купил с чистото съзнание, че аз няма да мога да си я взема с мен , защото летя,т.е. ще се наложи той да се грижи два месеца за нея сам- това си е направо израстване, като се има предвид  неговата пасивност в отглеждането на цветята и , че когато ме е нямало в къщи, а той си е бил там, пак друг човек е идвал да полива цветенцата ми :).

И така.. Имах един прекрасен рожден ден, който освен че бе чудесен  поради невероятния избор  наресторант - този , на замъка във Васербург чиято тераса бе до самата вода и се любувахме на прекратна гледка от патици, лебеди :


и платноходки в Бодензее, а също и изпратихме слънцето зад хоризонта

  

 Денят имаше и много щур завършек със кънтри танци в стил "менует" и "сарабанда" на поляните до замъка, тъй като се оказа, че има някакъв празник на рицари...
А аз в знак на благодарност купих на Вилфрид...един Христов венец в мини вариант:


Сега ще трябва да се погрижи и за него :) !


Емоции! И то- все хубави!

Нашата сила е в нашата най- голяма слабост

Добро утро блог свят! :)



Ето на това попаднах днес и мисля, че е доста ценна информация за хората, които искат да се опознаят.
Пожелавам ви прекрасна сряда! :)

21 юни 2013 г.

Малко закъсняла "крейзи" пролет...

Шие ми се, много ми се шие, но уви, обстоятелствата не са  съвместими с желанието ми. И това ще се случи, още малко търпение!
А сега взех със себе си малко конци... и три пачуърк квадрата. Каква ще е съдбата им- още самата аз не знам. Може би тишлайфер или възглавнички? Каквото - такова, дойде ли му момента, нещата ще се случат! Сега е важното, че мога да  се потопя в пролетното излъчване и свежест на цветовее , които ми се усмихват цветно от крейзи кавдратите с... теменужени усмивки.




 Тук таме се крият срамежливо лалета...


 и няколко нарциса.



На душата ми става свежо, нищо, че е първия ден на лятото и че утре е денят с най късата нощ - денят в който съм се появила на белия свят... Днес изпращам последния ден на 48 -та си година... бродирайки.






 Спокойна нощ!

Първи кълнове...

Вчера получих нови снимки от строежа на зимната ни градина и в добавка имаше няколко разбира се и от... моята слабост- градината ми. Бях помолила като цъфнат ирисите и няколко фрзйики , да ми ги снимат. Това, което не бях очаквала обаче, бе снимката с наболата тревица в моята романтична градина. Толкова много им се зарадвах, че не мога да не го споделя тук! :)


Докато се прибера и вече ще е за косене :) ! Майтап, разбира се, но бавничко, къде по -трудничко, къде- по лесничко - нещата се случват!!!
Тайната??? - Мерак - Вяра -Воля - Упорство - Инат . Да,да, добре прочетохте - инат. Че за къде без него??? Мисля си дори, че точно той ми е помагал в най- трудните моменти в живота - да се заинатя  и да не се откажа !
И ето ги разбира се и ирисчетата :) :



Пожелавам ви  ведър и усмихнат петък !

20 юни 2013 г.

Самоопределяне

Ето тази снимка днес  ме размисли...

Винаги съм определяла своето отношение към хората не по етнос, а по начина, по който те засвидетелстват своето уважение към другите. Слънцето грее над всички ни еднакво, време е да го разберем и да продължим напред обединени , а не да се разединяваме. От три години живея между Родопите и Германия, имам взаимоотношения с много помаци - някои се молят на Аллах, други - на никого, следват някаква странна смесица от едната и другата религия, без дори да знаят до край какво всъщност правят, спазвайки накои ритуали. Нормално е, и...някак тъжно. Тези хора искат да намерят своето място под слънцето и да живеят спокойно живота си- без да вредят, без да им вредят.  Не съм видяла лошо от помак макар, че" българската" прослойка доста често се опитва да ме настрои срещу тях - тъжно е. От както живея в Чокманово, почти не съм срещнала "българин", който да не се е опитал да ме настрои срещу помаците. Сложила съм българин в кавички, защото .... вие знаете ли точно и със сигурност каква кръв тече във вените ви, като казвате, че сте българи? Знаете ли дали сте частичка славанин, прабългарин или- тракиец, по това, кето ни учиха в училище по история, и...имаме ли всъщност история, ние българите? Та тя в последните години така се промени- нашата история, че се чувствам вече илитерат, ако се наложи да се включа в исторически разговор...всичко е толкова променено и то само за  30 години! Модифицирахме историята си, модифицирахме принадлежността си, модифицирахме ... всичко останало, само обаче не променихме едно - робската си психика и мислене. Уви!
Ако на някой не му харвеса това, което споделям като размисли днес - има право да не го приеме, всеки има право на собствен светоглед. Аз съм в своята страничка и интерпретирм себе си.
Че се манипулира човешкото съзнание чрез преса , също не ме прави горда.Това се случва много често на последък...Литва се от едната крайност, та.... чак до другия край на скалата. Питам се вече има ли нещо вярно в българската преса, освен името на весника и датата му?? Спрях да чета вестници- губя време и някак си, макар и частично се замъглява моето право на избор да мисля и вземам решения. Едно време, като ходехме на бригади казваха, че слагат бром в чая ни, за да ни държат спокойни,т.е. леко упоени. Дали е било така, или не...знаят само тези, които са били в "кухнята" на нещата. Сега обаче, има много "бром" ... навсякъде...

 Да си свободен, означава да поемеш отговорност за живота си, да имаш собствено мислене, да си дисциплиниран. Спомняте ли си определението за "Свобода" от Марксизма- Ленинизма, който моето поколение учеше в училище? "Свободата, това е самоосъзната дисциплина". Толкова мъка ми бе да науча това определение и колкото и да е смешно, разбрах го от собствения си опит, когато Марксизма - Ленинизма рухна и бе заклеймен като пагубен за нашия бъдещ живот. Не ни ли наложиха и тогава поредния мисловен диктат? Не ни ли "спуснаха" пак  нов начин на мислене "от горе"? Това не е толкова важно, важното е, че маста го прие. Защо? Защото е свикнала да не поема отговорност за действията и постъпките си, защото е по лесно да сочиш с пръст другите за виновни, да можеш сядайки на масата да оплюваш политиката, правителството, шефа си, съседа си, а ти да си все извън това число, извън виновните. Е, там ни е голямата грешка! Ние живеем в общество и сме част от него. Болно ли е обществото, означава че членовете му също са болни. А болестта се нарича" Безхаберие" - мое мнение. Ние обичаме друг да поема отговорност за нашия живот, така сме свикнали, така сме научени, така ни е било по-лесно в миналото. Има хиляди доводи и причини защо е така и не ми е идеята да търся това. Не съм историк, още по малко- политик.Но това, което от личен опит на изживяния си живот научих е, че моя живот протича по начин, който зависи от начина по който поемам отговорност. Отговорност за мисленето си,постъпките си, действията си, решенията които вземам и начина по който ги осъществявам.
Мисля, че съм споменавала някъде из блога си, че моя характер и индивидуалност са плод на възпитанието на двамата важни мъже в живота ми: дядо ми и баща ми и като продължение, литературата, която избирам да чета за себе си. Това , което ме направи "различна" обаче от модела още като дете, бе баща ми. Той казваше следното: " Токът преминава винаги по пътя на най- малкото съпротивление, така му е най- лесно! Но ти, моето момиче, няма да минеш по този път! " Така и стана...
Страннто е , че като тийнейджърка имаше моменти в които дори изпитвах яд и ненавист към това, което татко изискваше от мен. Може би с всички ни е така, когато имаме взискателни родители. Всъщност, моят баща не е имал високи претенции към мен, каква точно иска да стана. Не ми е заявявал и да ме е насилвал да уча нещо точно определено, не съм била поставяна под натиск и да бъда манипулирана за своя избор. Тъкмо обратното, бях оставена сама да правя преценка какво искам и кое е правилно за мен, изискваше се от мен да се науча сама да вземам решения и да се справям пак сама с тях. Т.е. баща ми ме научи да поемам отговорност.
Няма да забравя, когато в 3-ти или 4- клас някъде беше , се прибрах в къщи с разбит нос. Живееме в Карлово, до болницата. Пътя минаваще зад културния дом и там имаше едно малко възвишенийце с едно дърво-нар. Е , та точно там се сбих, не помня вече за какво. Но помня, как баща ми ми предаде още един урок, когато ме накара да му разкажа какво се е случило.
Разказвах и разказвах , и разказвах... ,и машинално включвах тук-таме, как и "...еди кой си е направил еди какво си...".В един момент татко ме докосна по ръката и каза: "Илиана, не ме интересува какво е направил Иван, Петко, Диана. Интересува ме какво се случва на теб и какво правиш ти! И те моля от тук нататък да не ме занимаваш със своите съученици. Те си имат свои родители и са си тяхна отговорност! Ти не трябва да правиш нещо, само защото и другите го правят. Твоята постъпка си е лично твой избор и отговорност! Хайде сега, ракажи ми пак всичко, като единственото действащо лице си само ти! "
Така се научих да не се оправдавам с този или онзи, да мисля какво аз правя и да обмислям последиците от това, което правя. Да не чакам друг да промени моя живот и моя свят, ако искам това да се случи, трябва аз да съм в основата на всичко, промяната да започне от мен.
 Ето,това трябва да направи всеки един от нас и еженевно да се бори за всеки възникнал проблем, до решаването му, а не да го захвърли зад гърба си и... да коментира колко нищо в България не се променя. Докато екзалтира всичко в протест...и после - пак да утихне...до след нови 20 - 25 години... , надявам се статистиката ми да не ме лъже.
Та за да се случат промените в България, трябва да погледне всеки един от нас навътре в себе си и да се самоопредели. Да помисли, какво иска да му се случи в оставащия му живот и да вземе решение, как би могъл да подпомогне събитията сам и с постъпките и действията си да стигне до желаното място и цел. Т.е. да се научим да носим собствена отговорност за живота си! С всичките й негативи и позитиви, да вървим напред, без да търсим вина извън нашата собствена ( но няма безгрешни хора и да се греши е човешко качество, а и аз мисля, че колкото един човек по израства и става по- отговорен, толкова по -много грешки прави той, защото най- дълбокия и ценен опит се извлича на принципа: "Проба- Грешка" ) , да се научим да признаваме грешките си пред другите и да помолим за извинение ( т.н. "Прошка" в много писания) и да продължим напред следвайки мечтите си. А да мечтаем е нужно, да не кажа - задължително.
Ще завърша с една моя "рецепта" за щастие и по- добър свят: Ако всеки ден всеки един от нас събуждайки се, пожелае мисловно някому един щастлив и добър ден, без да познава този някой, комуто изпраща своята добра и позитивна енергия, и ако всеки от нас инвестира дневно само 10 минути от времето си да направи нещо добро с труда си за някого, било той и непознат, светът ще бъде по -добро място за живеене!

Усмихнат и ведър ден! :)


18 юни 2013 г.

Кокато се наливаха основите...

Сетих се за това стихотворение  на Пеньо Пенев и макар, че той има друг смисъл и звучене в днешния ден, се замислих, че разликата е незначителна...

Когато се наливаха основите


Ще догоряват залези и хора,
и спомени, и чувства, и мечти:
ще отцъфтят салкъмите на двора,
вечерник в клоните ще зашепти.

Живота своето от нас ще вземе
и весело ще пей като капчук,
когато за наследници след време
ще дойдат нашите потомци тук.

Сърцата си пак в песни ще разказват
и пак ще вият птичките гнезда,
и все така на майчината пазва
ще грее златна рожбица звезда.

Ще има пак синчец и теменуги
и погледът им син ще бъде пак -
но хората ще бъдат вече други
и друг - денят на бащиния праг.

Дали ще им разкаже с памет свежа
историята или ще мълчи
как избуяваше у нас надежда,
поливана от плачещи очи...

Как в път, омълнен с бойни урагани,
последна бомба сменяхме с кураж,
как после из кофражи радостта ни
израстваше етаж подир етаж...

Как двадесет и пет годишни бяхме,
а нашата коса се посребри,
как не за дребно щастийце вървяхме
по първата роса в зори...

Потомци, вий напразно ще се ровите,
докрай едва ли ще узнайте вий,
когато се наливаха основите -
какъв живот живяхме ний!

О, колко трудности за нас дойдоха!
Завидна беше нашата съдба!
Ний не живяхме дни, епоха -
борба живяхме ний, борба!

И така... от два месеца съм във вихъра на танца наречен "Зимна градина".Това са снимките на архитектурния й проект, който до голяма степен е моя идея.






И рабира се, за пореден път реалността и желанията се разминават чувствително
 И така... историйка в картинка:




Това са снимки на продължението на зида след бетонената стена, която се явява гръб на зимната градина и засичането на зида на оградата. По този начин се подпря най-горната дворна тераса, пред котелното помещение.

 Следва изграждането на ивичния фундамент и фундамента в основи  на зимната градина


После се поставт дренажни тръби, тръбите за отходни води , хидроизолацията и топлоизолация от фибран.







Отлят е разбира се и басейна на бъдещия шадраван в зимната градина- както винаги- грешно...
И така, след поставяне на арматурта, следва заливането на плоча кота 0-ла- първия повод за наздравица!
 Уви! В нашия случай няма наздравици, а отново ядове, прехвърляне на топката за това, чия е вината и разбира се - много ядове и нови средства от нас за корекция на грешката, а именно, работниците не са вкопали в земята още ивичния фундамент, назорничката се е доверила на технически отговорното лице за обекта, а на мен това ми струваше още 2 седмици време и около 2800 лв средства.


И така, след тази издънка разбира се , човек не може да работи със същите работници- оставам без строителна бригада, техническото лице се покрива, като ми казва, че няма да му давам надницата, за сметка на корекциите( едната сума в пъти не покрива другата, като в последствие се оказа,  че човека си е взел вече и аванс )...
И така, започваме с корекциите - първо се измества щтранга на отходните води в дясно, изкопават се траншеи с дълбочина над 60 см и в дълбочина под бетоновата плоча- колкото се може по-дълбоко( в случая момчетата успяха да стигнат до 20-25 см) и напред 40 см ...и това бе много трудно и уморително, но слава Богу, не се отказаа и го направиха !
След което поръчахме нова арматура за пояса , анкерира се в плочата над подложния бетон максимално високо и се направи кофраж, за да се отлее новия бетонов пояс


И ако за плочата са отишли 5 м3 бетон, то тук заминаха цели 8м3 ...


 И така, бетоновия пояс е готов.



Вече можем да се поздравим с нещо завършено! :)

Следва продължение ...



Пътуване....към себе си

Днес ще разкажа за моето последно пътуване до Германия, което за разлика от последните ми такива бе на крилат самолет. Колата ми по стечение на обстоятелствата, този път не ми бе верен другар в 2000 - те хиляди километра, наложи се да отиде на чичо доктор, който да й провери здравословното състояние.
И така... моето пътуване до Германия...14.06.2013 г, трая точно 10 часа и 49 минути, от момента, в който таксито ме осатви на летище София, до мига в който бях отново в прегръдките на един прекрасен човек, и ме огряваше синевата на неговия поглед - моят съпруг.
Днес прочетох нещо... и си дадох сметка, че точно за това искам да пиша, защото по един или друг начин това време, които според доста от моите познати бе много дълго ( полета ми бе разделен на две части: София - Франкфурт, и Франкфурт- Фридрихсхафен, като между тях имах 5,35 минуи престой, в който разгледах и осъзнах какво представлява едно голямо, съвремено летище отвътре ) за мен се оказа нужно...Това бе полет към мен самата, към моята същност и едно завръщане "у дома" ...след близо 2 години, че дори - три.
И така...., таксито ме остави и трябваше да почакам цели два часа и половина до полета...повъртях се, помотах се, но така или иначе за тази цел не изразходвах по вече от 10 - тина минути...и се отправих към кафето във фоайето на летището.
Които летят, са наясно колко са високи цените на кафенетата и заведенията по летищата  и в световен мащаб, но за първи път аз си казах, че това е част от пътуването и едно кафе принадлежи към него, яхнах едно от високите столчета и си извадих таблета и судокото. Така прекарах около час - време само за мен!
После...извадих си паспорта и преминах през охраната, която те отделя от света на другите хора- ти си пасажер на полет.
качих се, минах задължителната проверка, която както винаги мина със щателното ми претърсване и опипване от една госпожа, която вложи голямо усърдие, докато аз се нервех, че едната ми обувка след като ме накараха да ги събуя падна от лентата, но никой не си направи труда да я вдигне и пътниците подритвайки я, я придвижваха към края на лентата..., където най- сетне се добрах и аз за да събера разпарчаладисания си ръчен багаж отново в раницата на лаптопа ми и дамската си чанта.
Последва покупка  бутилка "Remi Martin" - любимия коняк на Вилфрид и съответно с нова транзакция на VISA картата ми, (тъй като по непонятни за мен причини на летище София парфюмерията и алкохола са разделени в отделни магазини, нещо, което по другите европейски летища е обединено в един магазин) парфюма, който той  преди два месеца заяви, че отново би желал да ползва - "Farenheit" на Dior.
И така, въоръжена с още една чанта в ръце с инициалите на летище София се понесох да намеря терминала за полета към Франкфурт. Имах време дори да поседна, да огледам с разсеян поглед пътуващите, да проведа един- два телефонни разговора, че дори и да почета книжка. Какъв благодат! И ....може би тогава се зароди зрънцето, мисловното усещане, че като че ли се освобождавам от нещо... Сякаш бях спряла на входа на голяма сграда, където беше задължително преди да влезеш, да съблечеш връхната си дреха. Физически- това е много лесно, но когато става дума да се освободиш от нещо психическо...нещата стават бавно. Въпроса в случая не бе обаче да се освободя и забравя на мига, а в готовността да го сторя, замислих се само за секунда... и подадох на пиколото натежалото си с осем сезона палто.
И....се почувствах лека! Лека и въздушна! Можех да заема мястото до прозореца - 24F и да полетя, изчаках без нервене дългата върволица докато премина пътеката  до редичката с моята седалка, посатвих без бързане чантата с покупки и раницата и задържайки дамската си чанта, попитах жената седяща на моето място, дали това е и нейното място? "Да" , отговори тя, но аз се засмях й казах, че тогава явно имаме проблем, защото и двете трябва да седим една върху друга... Жената нервно извади нейната си компютърна разпечатка "електронен билет"  и...някак уплашено и гузно бързо стана и започна да се извинява, че е много изморена и се е объркала и е на 23F. Усмихнах се отново успокоявайки я, че се случват  такива неща и си дадох сметка, че наистина го мисля и не го казвам само от любезност и куртоазия.
Седнах, закопчах колана и погледнах през люка .Полета можеше да започва.
За първи път усещах така машината, както в този полет. Тя сякаш забързваше и изведнъж, като че ли някой я дръпваше да се укроти назад. Дали пилота бе нов, дали бе нервен или пък имаше много въздушни течения, но това усещане не  ме напусна през двата часа във въздуха. Страх??! Не, нито за миг не изпитах страх! Сещам се в такива моменти за думите на едно момиче от Софийски университет, с която миехме вагони на депо"Надежда" като студентки. Тя бе преживяла всички видове катастрофи за краткия си живот, освен самолетна и казваше така" И със самолет да катастрофирам, пак ще оцелея!" С тази увереност винаги тръгвам и аз на път, че ще стигна до крайната точка на маршрута си читава !
Красотата на полета над облаците е невероятна! Виждате едно безкрайно синьо, а под него в зависимост от часа, времето, и всочината, се кълбят бабини  непредени къдели с вълна на по- едри или- по-ситни топки... обагрени в различно нюанси на синьо, индигово, розово, лила, оранж, златисто, червеникаво и мораво. В полета до Франкфурт всичко бе в нюансите на бялото и синьото, с примес на сиво или- наситено синьо към теменужено...Но облаците бяха на две нива и на места се прореждаха така, че от горното, се виждаха тези на долното...красота!
Защо не съм направила снимки ли? Защото точно тук и сега на седалката на този самолет прочетох текст из книгата "Докторите също плачат" на Франк Бьом- поместен под заглавието "Камерата е излишна" в книгата на Луиз Хей и приятели "Вълшебните мигове от живота" . Излишно е да казвам, че не направих след този прочит нито една снимка във въздуха - запазих всичко в единствената камера, която е лично моя- очите и мозъка ми.
За някои този ми текст вероятно ще е най- скучния, който са чели, мнозина дори може и да не го дочетат, но той за мен е важен. Много важен дори! Убедена съм, че в този си полет, аз започнах една нова промяна за себе си, поех по един нов път, изкачих още едно духовно стъпало...а сега ме чака неговия път, за да стигна до следващото...
И така, летейки над облаците, за първи път погледнах от страни "моята битка" през последните 3 години от живота ми, която определено касаеше нашата къща в Чокманово. Видях от страни, как вкопчвайки се в амбицията и желанието си да доведа всичко до край, аз някак си загубих своята същност, отново изневерих на намереното си след развода ми през 2004 "Аз" и отново заживях живот по чужди правила. Не обвинявам никого и никой не е виновен за моя избор - той е бил мой избор. В стремежа си да живея честно и праволинейно, Вселената ме срещна с всичко онова, което не исках да срещам : нечестност, лъжа, подлост, измама, завист, злоба, омразя, некоректност- все нива с лоша и отрицателна вибрация. И колкото аз по отчаяно и неистово исках да ги преборя, толкова по затъвах в тях..., вярвайки, че всеки нов човек в живота ми, наистина ще ми помогне да стигна до някъде, за да се разочаровам още по силно и от предишния такъв и да разбера, че ...тези хора идват в живота ми за да открия отново себе си, да видя, че силата ми е в мен самата и не трябва да я търся извън мен. И най- вече, че трябва да живея изпитвайки радост и наслада от живота си като създавам радост и наслада на другите хора край себе си.
Петте часа  престой във Франкфурт и пътя до терминал 1- изход А60... бе най- хубавото преживяване на умора, което ми се е случвало в последно време... Качвах се и слизах от ескаваторните ленти, които са за по- бързо предвижване в дългия коридор, спрях на лазерната зала, поседях на един стол, където можах да вдигна за час на височко уморените си нозе... ,подремнах малко, но страха да не заспя и изтърва полета си ме накара да сменя обувките на GABOR  с едни меки оранжеви "балеринки",които си купих в LIDL през март и да навия крачолите на дънките за да не ги нстъпвам и да предължа до А60. Като стигнах на мястото, се оказа, че в съседство има кафе, така, че си купих газирана вода, седнах на едно от диванчетата, подпрях се на възглавничките и извадих таблета си. Оставаха ми 3 часа до полета...които дори не усетих как отминаха, защото ми се случи следващото прекрасно нещо за това пътуване - комуникирах , макар и електронно с малката си дъщеря Деси, човечето, с което има да изям още мноооого тави симит, за да достигнем една до друга и то- само ако и двете имаме желание за това. Няма да расъждавам обаче за бъдещето, става въпрос за това, че в настоящия момент тогава, ние си писахме в скайпа почти два часа  все едно, че не са минали две години от последното ни общуване ( изключая кратката среща на летището, когато изпращахме Неди за Германия).
В това си пътуване разбрах още нещо - много е важно наистина да си дадем сметка, че ние живеем днес и сега- важен е само настоящия момент. Миналото би трябвало да не ни вълнува вече, а бъдещето може да стои в плановете ни разбира се, но не така, че да инвестираме всичкото си време и енергия в едно хипотетично "утре" пропускайки да се изниже всичко покрай нас в реалното "днес".
И така... в 20,25 ч немско време, аз се изместих от диванчето на кафето, върху столчетата на изход А60, очаквайки повикването ни да се качим в самолета.
То не закъсня, но ни обясниха, че полета ще се забави с около 10- на минути. Това, което си помислих бе да предупредя Вилфрид за закъснението, но после си казах, че към очакването да посрещнеш любим човек, принадлежи и  закъснението, и оставих телефона, към който бях посегнала...
И така, вече съм на място 9А във малък самолет с по две седалки от страната на пътеката, тъмносивата кожена тапицерия създава винаги едно усещане за елегантност в мен, илюминаторчетата са малки и пластмасовите им стъкла са леко замазани...Но това не пречи да се насладя на красотата на този полет - да гледам залеза над слънцето над облаците прелитайки над Бодензее  и да запечатам тези красиви мигове единствено в моята камера. За първи път в самолет ме инструктират и как в случай на авария да си поставя спасителна жилетка за плуване, а не кислородна маска( винаги инвестирам време да гледам как стюардите обасняват едно и също нещо преди полета- това е моята признателност към тях и тяхната работа). Полета мина невероятно бързо, пилота на този самолет бе перфектен, нямаше дори едно поклащане и аз не разбрах как са минали 35 -те минути полет, толкова бях захласната да се взирам в гледката през малкото прозорче!
Малкото летище на Фридрихсхафен ни посрещна  обляно в светлинки, багажа ни бе свален бързо и когато стигнах до лентата за получаване, моя куфар вече ми се усмихваше от нея! Взех го, метнах на рамене раницата си, поставих върху куфара дамската си чанта, хванах здраво в другата ръка тази с подаръците и с тупкащо от любов сърце преминах през летящата врата в салона на посрещачите. Не ми трябваше много време за да открия шапката на "Дънди крокодила", която краси в последните няколко години главата на моето синеоко момче...Няколко крачки и вече бях в една прекръдка, за която си мечтаех дълги дни...Бях си у дома, а у дома е там, където е сърцето!
Случи се и една интересна и леко смешна за немските разбирания случка- на излизане от летището пред нас застана едър мъж на около 55 г. Вилфрид го предстви като шефа на "Кофели" - фирмата за която работи в момента. Поех протегнатата ръка и след кратко колебание се предствих : " Илиана" - казах аз. Отсреща последва също кратко колебание, но големия мъж също назова своето малко име! Това е прецедент и Вилфрид дълго се смя и вика :" Хе, хе, господин Зюс ти се представи с малкото си име! Това не бях го очаквал!" Не ме питайте, как бе малкото име на човека, не си спомням, но моята  логиката да се представя бе интуитивна и проста, фамилията ни му бе извесна, нали Вилфрид работи за компанията вече почти година, но това, което съм аз самата, моята същност, моята емоция, дух и всичко останало се крие в шест букви на кирилица- името, което моите родители са ми дали: И Л И А Н А .

8 юни 2013 г.

Моята романтична градина

След като започнах да се занимавам с цветя преди 8 години, в мен се зароди мечтата да имам кътче в градината изпълнено с много романтика. Аз съм си романтичка до мозъка на костите...
Започнах да разглеждам с интерес всички снимки в нет, списания, книги...и си мечтаех...
И така, дойде мига да създам моето такова кътче. Първо трябваше да го открия в нашия двор, кето не бе лесно. Първо- голямата денивилация и второ, огрраниченото пространство. Но когато най сетне иззидахме задния зид на зимната градина и се затвори задния горен двор срещу котелното, знаех вече, че имам своето място.

Посадих до камения зид първите цветя:



И запълнихме всички дупки, като добавихме и оборска тор.

След това отляхме удължение на плочника, както и шахта за водната помпа, която ще подава водата към камъка


Следва местенето на камъка, което никак не е лесно...



После идва забиването и бетонирането на ботушите за гредите на перголата- беседка


И започва изграждането на беседката




Сега остава да се намести камъка на постамента си и да се иззида коритото на водоскока


Да се запълни двора с пръст до бтушите на гредите, да се изкопаят старите цветя, за да се нивелира нивото на пръстт в цяата градина и да се посадят отново да се боядиса и лakира беседката, да се поставят плочи на земята , да се невилира и накрая да се засее трева, да се засадят нови цветя, както и увивните растения, коити трябва да обвият колоните и се покатерят на покрива на беседката.
И така, още една моя мечта се осъществи!
Благодаря сърдечно на хората, които ми помагат ежедневно !

Спокойна нощ!