Пътуване....към себе си

Днес ще разкажа за моето последно пътуване до Германия, което за разлика от последните ми такива бе на крилат самолет. Колата ми по стечение на обстоятелствата, този път не ми бе верен другар в 2000 - те хиляди километра, наложи се да отиде на чичо доктор, който да й провери здравословното състояние.
И така... моето пътуване до Германия...14.06.2013 г, трая точно 10 часа и 49 минути, от момента, в който таксито ме осатви на летище София, до мига в който бях отново в прегръдките на един прекрасен човек, и ме огряваше синевата на неговия поглед - моят съпруг.
Днес прочетох нещо... и си дадох сметка, че точно за това искам да пиша, защото по един или друг начин това време, които според доста от моите познати бе много дълго ( полета ми бе разделен на две части: София - Франкфурт, и Франкфурт- Фридрихсхафен, като между тях имах 5,35 минуи престой, в който разгледах и осъзнах какво представлява едно голямо, съвремено летище отвътре ) за мен се оказа нужно...Това бе полет към мен самата, към моята същност и едно завръщане "у дома" ...след близо 2 години, че дори - три.
И така...., таксито ме остави и трябваше да почакам цели два часа и половина до полета...повъртях се, помотах се, но така или иначе за тази цел не изразходвах по вече от 10 - тина минути...и се отправих към кафето във фоайето на летището.
Които летят, са наясно колко са високи цените на кафенетата и заведенията по летищата  и в световен мащаб, но за първи път аз си казах, че това е част от пътуването и едно кафе принадлежи към него, яхнах едно от високите столчета и си извадих таблета и судокото. Така прекарах около час - време само за мен!
После...извадих си паспорта и преминах през охраната, която те отделя от света на другите хора- ти си пасажер на полет.
качих се, минах задължителната проверка, която както винаги мина със щателното ми претърсване и опипване от една госпожа, която вложи голямо усърдие, докато аз се нервех, че едната ми обувка след като ме накараха да ги събуя падна от лентата, но никой не си направи труда да я вдигне и пътниците подритвайки я, я придвижваха към края на лентата..., където най- сетне се добрах и аз за да събера разпарчаладисания си ръчен багаж отново в раницата на лаптопа ми и дамската си чанта.
Последва покупка  бутилка "Remi Martin" - любимия коняк на Вилфрид и съответно с нова транзакция на VISA картата ми, (тъй като по непонятни за мен причини на летище София парфюмерията и алкохола са разделени в отделни магазини, нещо, което по другите европейски летища е обединено в един магазин) парфюма, който той  преди два месеца заяви, че отново би желал да ползва - "Farenheit" на Dior.
И така, въоръжена с още една чанта в ръце с инициалите на летище София се понесох да намеря терминала за полета към Франкфурт. Имах време дори да поседна, да огледам с разсеян поглед пътуващите, да проведа един- два телефонни разговора, че дори и да почета книжка. Какъв благодат! И ....може би тогава се зароди зрънцето, мисловното усещане, че като че ли се освобождавам от нещо... Сякаш бях спряла на входа на голяма сграда, където беше задължително преди да влезеш, да съблечеш връхната си дреха. Физически- това е много лесно, но когато става дума да се освободиш от нещо психическо...нещата стават бавно. Въпроса в случая не бе обаче да се освободя и забравя на мига, а в готовността да го сторя, замислих се само за секунда... и подадох на пиколото натежалото си с осем сезона палто.
И....се почувствах лека! Лека и въздушна! Можех да заема мястото до прозореца - 24F и да полетя, изчаках без нервене дългата върволица докато премина пътеката  до редичката с моята седалка, посатвих без бързане чантата с покупки и раницата и задържайки дамската си чанта, попитах жената седяща на моето място, дали това е и нейното място? "Да" , отговори тя, но аз се засмях й казах, че тогава явно имаме проблем, защото и двете трябва да седим една върху друга... Жената нервно извади нейната си компютърна разпечатка "електронен билет"  и...някак уплашено и гузно бързо стана и започна да се извинява, че е много изморена и се е объркала и е на 23F. Усмихнах се отново успокоявайки я, че се случват  такива неща и си дадох сметка, че наистина го мисля и не го казвам само от любезност и куртоазия.
Седнах, закопчах колана и погледнах през люка .Полета можеше да започва.
За първи път усещах така машината, както в този полет. Тя сякаш забързваше и изведнъж, като че ли някой я дръпваше да се укроти назад. Дали пилота бе нов, дали бе нервен или пък имаше много въздушни течения, но това усещане не  ме напусна през двата часа във въздуха. Страх??! Не, нито за миг не изпитах страх! Сещам се в такива моменти за думите на едно момиче от Софийски университет, с която миехме вагони на депо"Надежда" като студентки. Тя бе преживяла всички видове катастрофи за краткия си живот, освен самолетна и казваше така" И със самолет да катастрофирам, пак ще оцелея!" С тази увереност винаги тръгвам и аз на път, че ще стигна до крайната точка на маршрута си читава !
Красотата на полета над облаците е невероятна! Виждате едно безкрайно синьо, а под него в зависимост от часа, времето, и всочината, се кълбят бабини  непредени къдели с вълна на по- едри или- по-ситни топки... обагрени в различно нюанси на синьо, индигово, розово, лила, оранж, златисто, червеникаво и мораво. В полета до Франкфурт всичко бе в нюансите на бялото и синьото, с примес на сиво или- наситено синьо към теменужено...Но облаците бяха на две нива и на места се прореждаха така, че от горното, се виждаха тези на долното...красота!
Защо не съм направила снимки ли? Защото точно тук и сега на седалката на този самолет прочетох текст из книгата "Докторите също плачат" на Франк Бьом- поместен под заглавието "Камерата е излишна" в книгата на Луиз Хей и приятели "Вълшебните мигове от живота" . Излишно е да казвам, че не направих след този прочит нито една снимка във въздуха - запазих всичко в единствената камера, която е лично моя- очите и мозъка ми.
За някои този ми текст вероятно ще е най- скучния, който са чели, мнозина дори може и да не го дочетат, но той за мен е важен. Много важен дори! Убедена съм, че в този си полет, аз започнах една нова промяна за себе си, поех по един нов път, изкачих още едно духовно стъпало...а сега ме чака неговия път, за да стигна до следващото...
И така, летейки над облаците, за първи път погледнах от страни "моята битка" през последните 3 години от живота ми, която определено касаеше нашата къща в Чокманово. Видях от страни, как вкопчвайки се в амбицията и желанието си да доведа всичко до край, аз някак си загубих своята същност, отново изневерих на намереното си след развода ми през 2004 "Аз" и отново заживях живот по чужди правила. Не обвинявам никого и никой не е виновен за моя избор - той е бил мой избор. В стремежа си да живея честно и праволинейно, Вселената ме срещна с всичко онова, което не исках да срещам : нечестност, лъжа, подлост, измама, завист, злоба, омразя, некоректност- все нива с лоша и отрицателна вибрация. И колкото аз по отчаяно и неистово исках да ги преборя, толкова по затъвах в тях..., вярвайки, че всеки нов човек в живота ми, наистина ще ми помогне да стигна до някъде, за да се разочаровам още по силно и от предишния такъв и да разбера, че ...тези хора идват в живота ми за да открия отново себе си, да видя, че силата ми е в мен самата и не трябва да я търся извън мен. И най- вече, че трябва да живея изпитвайки радост и наслада от живота си като създавам радост и наслада на другите хора край себе си.
Петте часа  престой във Франкфурт и пътя до терминал 1- изход А60... бе най- хубавото преживяване на умора, което ми се е случвало в последно време... Качвах се и слизах от ескаваторните ленти, които са за по- бързо предвижване в дългия коридор, спрях на лазерната зала, поседях на един стол, където можах да вдигна за час на височко уморените си нозе... ,подремнах малко, но страха да не заспя и изтърва полета си ме накара да сменя обувките на GABOR  с едни меки оранжеви "балеринки",които си купих в LIDL през март и да навия крачолите на дънките за да не ги нстъпвам и да предължа до А60. Като стигнах на мястото, се оказа, че в съседство има кафе, така, че си купих газирана вода, седнах на едно от диванчетата, подпрях се на възглавничките и извадих таблета си. Оставаха ми 3 часа до полета...които дори не усетих как отминаха, защото ми се случи следващото прекрасно нещо за това пътуване - комуникирах , макар и електронно с малката си дъщеря Деси, човечето, с което има да изям още мноооого тави симит, за да достигнем една до друга и то- само ако и двете имаме желание за това. Няма да расъждавам обаче за бъдещето, става въпрос за това, че в настоящия момент тогава, ние си писахме в скайпа почти два часа  все едно, че не са минали две години от последното ни общуване ( изключая кратката среща на летището, когато изпращахме Неди за Германия).
В това си пътуване разбрах още нещо - много е важно наистина да си дадем сметка, че ние живеем днес и сега- важен е само настоящия момент. Миналото би трябвало да не ни вълнува вече, а бъдещето може да стои в плановете ни разбира се, но не така, че да инвестираме всичкото си време и енергия в едно хипотетично "утре" пропускайки да се изниже всичко покрай нас в реалното "днес".
И така... в 20,25 ч немско време, аз се изместих от диванчето на кафето, върху столчетата на изход А60, очаквайки повикването ни да се качим в самолета.
То не закъсня, но ни обясниха, че полета ще се забави с около 10- на минути. Това, което си помислих бе да предупредя Вилфрид за закъснението, но после си казах, че към очакването да посрещнеш любим човек, принадлежи и  закъснението, и оставих телефона, към който бях посегнала...
И така, вече съм на място 9А във малък самолет с по две седалки от страната на пътеката, тъмносивата кожена тапицерия създава винаги едно усещане за елегантност в мен, илюминаторчетата са малки и пластмасовите им стъкла са леко замазани...Но това не пречи да се насладя на красотата на този полет - да гледам залеза над слънцето над облаците прелитайки над Бодензее  и да запечатам тези красиви мигове единствено в моята камера. За първи път в самолет ме инструктират и как в случай на авария да си поставя спасителна жилетка за плуване, а не кислородна маска( винаги инвестирам време да гледам как стюардите обасняват едно и също нещо преди полета- това е моята признателност към тях и тяхната работа). Полета мина невероятно бързо, пилота на този самолет бе перфектен, нямаше дори едно поклащане и аз не разбрах как са минали 35 -те минути полет, толкова бях захласната да се взирам в гледката през малкото прозорче!
Малкото летище на Фридрихсхафен ни посрещна  обляно в светлинки, багажа ни бе свален бързо и когато стигнах до лентата за получаване, моя куфар вече ми се усмихваше от нея! Взех го, метнах на рамене раницата си, поставих върху куфара дамската си чанта, хванах здраво в другата ръка тази с подаръците и с тупкащо от любов сърце преминах през летящата врата в салона на посрещачите. Не ми трябваше много време за да открия шапката на "Дънди крокодила", която краси в последните няколко години главата на моето синеоко момче...Няколко крачки и вече бях в една прекръдка, за която си мечтаех дълги дни...Бях си у дома, а у дома е там, където е сърцето!
Случи се и една интересна и леко смешна за немските разбирания случка- на излизане от летището пред нас застана едър мъж на около 55 г. Вилфрид го предстви като шефа на "Кофели" - фирмата за която работи в момента. Поех протегнатата ръка и след кратко колебание се предствих : " Илиана" - казах аз. Отсреща последва също кратко колебание, но големия мъж също назова своето малко име! Това е прецедент и Вилфрид дълго се смя и вика :" Хе, хе, господин Зюс ти се представи с малкото си име! Това не бях го очаквал!" Не ме питайте, как бе малкото име на човека, не си спомням, но моята  логиката да се представя бе интуитивна и проста, фамилията ни му бе извесна, нали Вилфрид работи за компанията вече почти година, но това, което съм аз самата, моята същност, моята емоция, дух и всичко останало се крие в шест букви на кирилица- името, което моите родители са ми дали: И Л И А Н А .

Коментари

  1. Чета те с интерес...пътувам заедно с теб...макар за мен това е "доста " далече!Благодаря за интересното преживяване!

    ОтговорИзтриване
  2. Радвам се , че си попътувала, дори и далеч от себе си :). Усмихнат ден и до скоро! :)

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

Размисли на глас за домашното огнище

Да си направим книга сами

Как да си направим водна каскада?