Замъкът, излязъл като от сред морските дълбини на океана
За Мон Сен Мишел е писано много, на различни езици, изказани са различни мнения, мисли, усещания, има и доста видео-клипове.
Днес, аз ще разкажа за моите.
Първата ми мисъл, когато го видях преди малко повече от година бе- сякаш се е сцепило морското дъно и нещо го е издигнало нагоре това творение на природата и последващата човешка намеса, което от далеч изглежда като огромен остър скален къс, със спираловидна извивка на ръбовете по височина на конуса.
А сега, преди няколко дни когато го видях отново, първата ми мисъл бе- колко ли усилие е коствало на хората да го построят? Как ли са го строили, колко ли човешки труд, пот и - вероятно изтощение е коствало изграждането му, как са пренасяли каменните блокове до там, с какво?
И така.... неделя е. Единственият ден от всичките, в които Деси ни бе на гости, който започна с усмихнато слънце на небето. Програмата бе начертата още от идването на дъщеря ми- хубаво ли е времето, в неделя отиваме... до Мон Сен Мишел- смятам, че това е от няколкото неща, които човек задължително трябва да посети във Франция и- Нормандия. Самията остров и архитектурата му не са нещо необичайно за Нормандия, необичайното е мястото и визията, която затваряйки очи, си представям пред себе си -острия извисяващ се над всичко връх на катедралата, който като непослушен сърдечен импулс се забива в небето , след което започват терасираните постройки, които се стелят надолу от по-тесни на върха, до такава ширина долу, че фигурата в равнинно пространство би образувала почти равностранен триъгълник, ако някой не бе ''отхапал'' като от ябълка дясната горна част. Различно, малко страховито, но толкова приказно и притегателно те подканя да стигнеш до него,
да се разходиш по малките , тесни криволичещи алеи- улички, където няма място за плода на човешката цивилизация, наречен автомобил
Голяма част от трасето са каменни алеи или -стълби, тесни като коридирчета където полегато наклонена алея е последвана от стръмни , тесни стъпала, които внезапоно променят посоката си, за да се прелеят в мост над нищото, последван отново от стъпала или- тясна алея.
Невероятно красиво е да гледам над покривите на терасирано построените постройки,
ще ми се да надникна зад малките прозорчета,
да проследя какъв живот се е водил зад стените им в продължение на векове, кой е бил там, как е живял, за какво е мечтал...? Болшинството функциониращи днес сгради на осторвчето са хотелчета, ресторантчета, магазини... Всичко е толкова кукленско, като извадено от средновековен филм... липсват само бенедиктинците , с техните облекла...И само изобилието от посетители, които ежедневно препълват уличките, алеите, стъпалата, запълват масите в ресторантите свидетелстват, че не сме се телепортирали във филм, а сме в реалността.
Нямам на идея как готвят във всички ресторанти, но поне, това което ние хапнахме, не блестеше нито с кулинарен дизайн, нито- с вкусови качества, но пък една кока-кола от 250 мл, струва само...4,4 Е. Така, че ако отивате заради някаква кулинарна съблазън там, огледайте добре първо всички ресторантчета за да откриете вашето, от тук тръгва началото на омлетите на Mere Poulard - превърнали се в хит, който ще ви коства... само 39 Е като обедно меню, придружено с кафе -гурме с две сладкишчета- т.н.макарони. Напитките- не влизат в цената...Всичко е скъпо, и не само за българските ни представи за скъпо, френското ресторантьорство е ''неудобно'' за портфейла на европееца.
И така... пристигаме на паркинга , където задължително остават всички коли. Предвижването до острова може да направтите по два начина - пеша или да се възползвате от безплатното автобусче, което съвсем честичко изминава разстоянието между паркинга и замъка. Въпрос на личен избор, любопитство, издържливост на краката... Между острова и паркинга има още две спирки, може да изберете да се качите и от там.
И така... слизаме и, както всички останали, вадим фотоапаратите, телефоните, камерите... и започваме с фотосесията... качвайки се постепенно по стърмната уличка надясно от входния портал. Всички приземни етажи на постройките са превърнати или в ресторанти или са сувенирни магазини, които предлагт какво ли не ... 90 % - кич, но човек може да открие и в него достатъчно чар, за да си го понесе в чантичка наобратно...и ние не бяхме изключение, нашата чантичка е в ръцете на Вилфрид...
Снимахме се с Деси ,
снимах ги двамата с Вилфрид
Тук, пред пансиона-ресторант на Мари Полард
и тук, на фона на гледката на терасата, където с лампички е изобразена фигура на палатна на кораб- тесния проход под скосения покрив е единствения път напред.
Направихме си и една обща снимка на самоснимачка...
Снимка с Деси, която се кани да покаже как се прави омлет в медния тиган, чиято дълга дръжка служи за парапет и декор пред ресторанта
И пак Деси... на анфитеатралната площадка, от която се разкрива невероятна гледка към цялата околност...
Тази странна постройка- къща от едната страна и наблюдателна кула- от другата ме плени
Стръмните тесни стълби- улици тук не са нещо непривично
А това е едно от няколкото звънливи гласчета, които озвучаваха това място и го правеха неестествено живо, наситено с детски смях - Тара, която бе толкова развълнувана, че ми показа причината за нейната възбуда- един малък охлюв, който лежеше в малката й ръчичка... Детето ме приближи и без всякакво притеснение , че съм непозната ме засипа с вълнението си, върху ми се изля мелодичен, забързан с върхове и спадове на емоцията френски, от който нищо не разбрах, но бях очарована и едновремено зашеметена до толкова, че успях да свържа няколко думички в едно изречение и да разбера името на русото палавниче с двете плитки, една от двете сестрички с които се срешнах в обиколката...
Това е ''предверието '' на крепостта, все още стои коледната украса, и тръгвайки си по залез, можахме да се насладим и на сетещите лампички в различни оформления и цветове
от тук прекрачиш ли - или отиваш в света на хората или- в света на средновековните сенки и... почваш да мечтаеш...
Деси си взема довиждане с Мон Сен Мишел по един своеобразен на младостта начин на фона на залязващото слънце
Тези два гълаба се ''появиха'' изневиделиц на фона на обектива и ме навяха на мисълта... ''светът е за двама''...
Височини...говорещи за човешките желания и постижения...
И обратния поглед - от високо... който пък сякаш казва... да не се самозабравяме, мислейки се за велики и недосегаеми ...
Камък, камък , камък... изваян в красиви форми, било то кули, зидове с бойници, площадки, сгради... всичко дело на човешката ръка..
Нищо не е вечно... скелето е знак, че без грижи и стопанисване съграденото от човешката ръка и мисъл , един ден рухва...
Въпреки ограничените пространства, градини има и тук, при това- грижливо поддържани и оформени
Този бойник ме привлече...
И така, време е да си тръгваме към дома...последни снимки пред входа и на фона на залязващото слънце...
И разбра се, не оставаме равнодушни и към красивия залез...
Нашия единствен изпращач, не е от човешката раса...
Попътно към автобусчето... приливът запълва сушата, а Деси ...ми прави потайно снимки..., е - видях те! :)
Повозихме се, а сега- ходом марш към колата...нашия папарак се нарича Деси :), която окупира фотоапарата ми...
Хубаво е да влезнеш отново на закътано и топличко, след като си вървял под бръснешия нормандийски вятър - колата ни посреща с уютната си топлина
Една последна далечна и не съвсем качествена снимка на окъпания в светлина Мон Сен Мишел... Довиждане и до следващата среща!
Вечерния път към дома... смълчали сме се, всеки в своите мисли, увити уютно в топлината на климатика и в спомена за преживяното... Аз си шия моите шестоъгълничета- заготовки за следващия правоъгълник от одеялото, което шия изцяло на ръка и един ден ще бъде готово... обичам да шия , пътувайки, когато аз не съм шофьора. Вилфрид се е концентрирал в пътя, вечерния път към дома е малко по-напрегнат, поради светещите фарове на насрещно движещите се коли, но пък е и по свой начин красиво...и от гледната точка на фотографа- размазано :) .
И така... нашето пътешествие приключва тук. Надявам се да се разходихте и съпреживяхте с мен това пътуване, да научихте малко за историята на Мон Сен Мишел, както и за омлетите ... :).
Междувпрочем, аз вече си направих един омлет сама в къщи - тайната е в разбиването на трите яйца на пяна с бъркалка , изливате посолената и овкусена с чер пипер смес в добре загрят тиган, в който предварително сте разтопили бутер( не бива да е много и да се изпържи до кафяво от топлината, а само да намажете стените внимателно и пържите яйцата, докато отдолу позлатнее, а горния слой е все още пенест. Добавяте на три- четири места подпъхвайки бучица бутер под омлета за няколко секунди изчаквате, докато с цвърчене се разтопи маслото. Изсипвате частично половината омлет в предварително затоплена чиния, а с втората му половина го захлюпвате. Ако сте го изпържили правилно, по края на отворената част на омлета ще изскочи малко от неизпържената пяна- значи сте се справили чудесно! Добър апетит! :)
Днес, аз ще разкажа за моите.
Първата ми мисъл, когато го видях преди малко повече от година бе- сякаш се е сцепило морското дъно и нещо го е издигнало нагоре това творение на природата и последващата човешка намеса, което от далеч изглежда като огромен остър скален къс, със спираловидна извивка на ръбовете по височина на конуса.
А сега, преди няколко дни когато го видях отново, първата ми мисъл бе- колко ли усилие е коствало на хората да го построят? Как ли са го строили, колко ли човешки труд, пот и - вероятно изтощение е коствало изграждането му, как са пренасяли каменните блокове до там, с какво?
И така.... неделя е. Единственият ден от всичките, в които Деси ни бе на гости, който започна с усмихнато слънце на небето. Програмата бе начертата още от идването на дъщеря ми- хубаво ли е времето, в неделя отиваме... до Мон Сен Мишел- смятам, че това е от няколкото неща, които човек задължително трябва да посети във Франция и- Нормандия. Самията остров и архитектурата му не са нещо необичайно за Нормандия, необичайното е мястото и визията, която затваряйки очи, си представям пред себе си -острия извисяващ се над всичко връх на катедралата, който като непослушен сърдечен импулс се забива в небето , след което започват терасираните постройки, които се стелят надолу от по-тесни на върха, до такава ширина долу, че фигурата в равнинно пространство би образувала почти равностранен триъгълник, ако някой не бе ''отхапал'' като от ябълка дясната горна част. Различно, малко страховито, но толкова приказно и притегателно те подканя да стигнеш до него,
да се разходиш по малките , тесни криволичещи алеи- улички, където няма място за плода на човешката цивилизация, наречен автомобил
Голяма част от трасето са каменни алеи или -стълби, тесни като коридирчета където полегато наклонена алея е последвана от стръмни , тесни стъпала, които внезапоно променят посоката си, за да се прелеят в мост над нищото, последван отново от стъпала или- тясна алея.
Невероятно красиво е да гледам над покривите на терасирано построените постройки,
ще ми се да надникна зад малките прозорчета,
да проследя какъв живот се е водил зад стените им в продължение на векове, кой е бил там, как е живял, за какво е мечтал...? Болшинството функциониращи днес сгради на осторвчето са хотелчета, ресторантчета, магазини... Всичко е толкова кукленско, като извадено от средновековен филм... липсват само бенедиктинците , с техните облекла...И само изобилието от посетители, които ежедневно препълват уличките, алеите, стъпалата, запълват масите в ресторантите свидетелстват, че не сме се телепортирали във филм, а сме в реалността.
Нямам на идея как готвят във всички ресторанти, но поне, това което ние хапнахме, не блестеше нито с кулинарен дизайн, нито- с вкусови качества, но пък една кока-кола от 250 мл, струва само...4,4 Е. Така, че ако отивате заради някаква кулинарна съблазън там, огледайте добре първо всички ресторантчета за да откриете вашето, от тук тръгва началото на омлетите на Mere Poulard - превърнали се в хит, който ще ви коства... само 39 Е като обедно меню, придружено с кафе -гурме с две сладкишчета- т.н.макарони. Напитките- не влизат в цената...Всичко е скъпо, и не само за българските ни представи за скъпо, френското ресторантьорство е ''неудобно'' за портфейла на европееца.
И така... пристигаме на паркинга , където задължително остават всички коли. Предвижването до острова може да направтите по два начина - пеша или да се възползвате от безплатното автобусче, което съвсем честичко изминава разстоянието между паркинга и замъка. Въпрос на личен избор, любопитство, издържливост на краката... Между острова и паркинга има още две спирки, може да изберете да се качите и от там.
И така... слизаме и, както всички останали, вадим фотоапаратите, телефоните, камерите... и започваме с фотосесията... качвайки се постепенно по стърмната уличка надясно от входния портал. Всички приземни етажи на постройките са превърнати или в ресторанти или са сувенирни магазини, които предлагт какво ли не ... 90 % - кич, но човек може да открие и в него достатъчно чар, за да си го понесе в чантичка наобратно...и ние не бяхме изключение, нашата чантичка е в ръцете на Вилфрид...
Снимахме се с Деси ,
снимах ги двамата с Вилфрид
Тук, пред пансиона-ресторант на Мари Полард
и тук, на фона на гледката на терасата, където с лампички е изобразена фигура на палатна на кораб- тесния проход под скосения покрив е единствения път напред.
Направихме си и една обща снимка на самоснимачка...
Снимка с Деси, която се кани да покаже как се прави омлет в медния тиган, чиято дълга дръжка служи за парапет и декор пред ресторанта
Тази странна постройка- къща от едната страна и наблюдателна кула- от другата ме плени
Стръмните тесни стълби- улици тук не са нещо непривично
А това е едно от няколкото звънливи гласчета, които озвучаваха това място и го правеха неестествено живо, наситено с детски смях - Тара, която бе толкова развълнувана, че ми показа причината за нейната възбуда- един малък охлюв, който лежеше в малката й ръчичка... Детето ме приближи и без всякакво притеснение , че съм непозната ме засипа с вълнението си, върху ми се изля мелодичен, забързан с върхове и спадове на емоцията френски, от който нищо не разбрах, но бях очарована и едновремено зашеметена до толкова, че успях да свържа няколко думички в едно изречение и да разбера името на русото палавниче с двете плитки, една от двете сестрички с които се срешнах в обиколката...
Това е ''предверието '' на крепостта, все още стои коледната украса, и тръгвайки си по залез, можахме да се насладим и на сетещите лампички в различни оформления и цветове
от тук прекрачиш ли - или отиваш в света на хората или- в света на средновековните сенки и... почваш да мечтаеш...
Деси си взема довиждане с Мон Сен Мишел по един своеобразен на младостта начин на фона на залязващото слънце
Тези два гълаба се ''появиха'' изневиделиц на фона на обектива и ме навяха на мисълта... ''светът е за двама''...
Височини...говорещи за човешките желания и постижения...
И обратния поглед - от високо... който пък сякаш казва... да не се самозабравяме, мислейки се за велики и недосегаеми ...
Камък, камък , камък... изваян в красиви форми, било то кули, зидове с бойници, площадки, сгради... всичко дело на човешката ръка..
Нищо не е вечно... скелето е знак, че без грижи и стопанисване съграденото от човешката ръка и мисъл , един ден рухва...
Въпреки ограничените пространства, градини има и тук, при това- грижливо поддържани и оформени
Този бойник ме привлече...
И така, време е да си тръгваме към дома...последни снимки пред входа и на фона на залязващото слънце...
И разбра се, не оставаме равнодушни и към красивия залез...
Нашия единствен изпращач, не е от човешката раса...
Попътно към автобусчето... приливът запълва сушата, а Деси ...ми прави потайно снимки..., е - видях те! :)
Повозихме се, а сега- ходом марш към колата...нашия папарак се нарича Деси :), която окупира фотоапарата ми...
Хубаво е да влезнеш отново на закътано и топличко, след като си вървял под бръснешия нормандийски вятър - колата ни посреща с уютната си топлина
Една последна далечна и не съвсем качествена снимка на окъпания в светлина Мон Сен Мишел... Довиждане и до следващата среща!
Вечерния път към дома... смълчали сме се, всеки в своите мисли, увити уютно в топлината на климатика и в спомена за преживяното... Аз си шия моите шестоъгълничета- заготовки за следващия правоъгълник от одеялото, което шия изцяло на ръка и един ден ще бъде готово... обичам да шия , пътувайки, когато аз не съм шофьора. Вилфрид се е концентрирал в пътя, вечерния път към дома е малко по-напрегнат, поради светещите фарове на насрещно движещите се коли, но пък е и по свой начин красиво...и от гледната точка на фотографа- размазано :) .
И така... нашето пътешествие приключва тук. Надявам се да се разходихте и съпреживяхте с мен това пътуване, да научихте малко за историята на Мон Сен Мишел, както и за омлетите ... :).
Междувпрочем, аз вече си направих един омлет сама в къщи - тайната е в разбиването на трите яйца на пяна с бъркалка , изливате посолената и овкусена с чер пипер смес в добре загрят тиган, в който предварително сте разтопили бутер( не бива да е много и да се изпържи до кафяво от топлината, а само да намажете стените внимателно и пържите яйцата, докато отдолу позлатнее, а горния слой е все още пенест. Добавяте на три- четири места подпъхвайки бучица бутер под омлета за няколко секунди изчаквате, докато с цвърчене се разтопи маслото. Изсипвате частично половината омлет в предварително затоплена чиния, а с втората му половина го захлюпвате. Ако сте го изпържили правилно, по края на отворената част на омлета ще изскочи малко от неизпържената пяна- значи сте се справили чудесно! Добър апетит! :)
Съпреживях с теб поредната приятна разходка!!! Благодаря ти за увлекателния пътепис и интересните снимки!!!
ОтговорИзтриванеРадвам се, че ти е харесало! :)
ОтговорИзтриване