Прованс, какъвто аз го видях.

Толкова много е написано , фотографирано, говорено за Прованс... Съвсем естествено е, че исках да го видя това място и точно в сезона на цъфтящата уханна лавандула. Понеже съм била в младостта си на място, където имаше полета с лавандула, знам как се напоява въздуха с аромата й привечер, когато напечена от слънчевите лъчи през деня, охлаждайки се вечер тя отдава най-голяма част от аромата си и разхождайки се между лилавите туфи, човек се чувства изцелен и умиротворен...
Знаех, че щом много желая да преживея нещо, то то ми се случва. Това означаваше, че ще видя и Прованс някой ден и идвайки във Франция поради естеството на работата на съпруга ми, подсъзнателно визирах възможността за изпълнение и на това си мечтано желание. Разбира се, окза се, че за да стигна до Прованс, трябва да се отдалеча на около 800 км от мястото ни на живеене, което поради факта, че бяхме само с едната кола, бе напълно нереално. Леко разочарование, но не и отчаяние ме обзе и аз се концентрирах върху творческия импулс в мен. Наслаждавах се на Атлантика, харесвах суровата красота на крайбрежието и бурните ноемврийски разбиващи се вълни, силния вятър, примесен с внезапни силни дъждове, които също толкова внезапно спираха, слънчев лъч пробождаше сивата пелена и в получилия се процеп се показваше лазурната синева на чисто небе и така... докато се скупчат новите оловносиви кълбета и заплющи поредния дъжд, понякога примесен със суграшица.
Когато миналата зима- началото на 2014г, Вилфрид  ми каза, че отиваме във Франция за неопределен период, аз пак замечтах за моя Прованс...
Вече бях независима от страна на возило, защото и моята кола бе с мен- бях в родопския ни дом , когато той ми съобщи новината. Доуредих каквото успях  по довършването на строежа на зимната градина и... загърбих една 4 годишна сага в живота си- тази свързана с изграждането на нашия мечтан, бъдещ дом в Родопите. Когато поех този ангажимент, знаех, че ще се справя, колкото и да е трудно, имах вътрешната увереност, че е по силите ми. Това, което не знаех е, че ще трябва да се сблъсквам почти всеки ден с лъжата и измамата- неща, които лично мен ме убиват психически. Както и да е, тръгвайки от там в края на януари 2014, аз затворих тази врата от живота си плътно и завинаги. Ако един ден живеем наистина в този дом, каквото има да се доизкусурява и достроява- ще се случва когато сме двамата със съпруга ми там, живеейки заедно -там. Трите години раздяла от любимия човек ми дойдоха в повече. За това - не бях подготвена и когато се промъкна и отчуждението в нашите отношения - пак заради тази къща, аз се почувствах разбита отвътре.
Рзказвам всичко това, за да изясня състоянието на духа ми в момента ми на идване в Нормандия за втори път, всъщност... първия път бяха две седмици, в които аз гледах всичко с любопитство и очите на турист. Сега щеше да бъде моето истинско ''бойно кръщение'' в Нормандия- най-нелюбимата област от Франция за самите французи, превърнала се в мой дом и убежище, любимо място толкова близко до нараненото ми сърце и разкъсана душа в началото на 2014 г.
Домъкнах си от България всички нужни ми такъми за шиене, за да са ми комфортни и запълнени дните.Колата ми бе пълна с кутии и панери с платове, топа с вата се мъдреше най- отгоре...
Пътуването до Франция направих на два етапа за два дни- първия преход : България - Германия, пренощувах в тогавашното ни жилище в Обердорф, сутринта разтоврих нещата , които трябваше да останат там и донатоварих тези, които трябваше да стигнат до Франция смених шевната машина с тази, която бе в Германия и към 10 ч потеглих за Франция,бяха ми необходими около 10 часа за да измина разстояние от  1100 км-  около 20 ч бях при Вилфрид- разбира се- пълна изненада за него, защото той знаеше, че ще пътувам след няколко дни...
Нормандия си ме очарова окончателно, въпреки всичко онова, което кара другите да я недолюбват, но желанието ми да видя контрастния й Прованс се засили. Правех си планове да отидем за юбилейния ми 50-ти рожден ден там - тъкмо лавандулата щеше да е нацъфтяла... е и този план се сгромоляса, оставяйки дупка на разочарование в сърцето ми, но пък как иначе щях да се запозная с Онфльор и да оставя частичка от себе си и там??!
И когато Вилфрид през един юлски ден каза, че ще се ходи до Лион, попитах, на колко км е това от Прованс...Незаинтересувания отговор бе... 200- 300 ...
Само ще кажа, че аз упорито започнах да ровя из нета и да поглъщам всичко за Прованс... и да си мисля , че ще го видя този път. Не кога да е, а точно сега.
Така и стана, видях Прованс, през август, и... не успях да се влюбя в него. Нормандия остана с едни гърди преднина. Това не означава, че съм се отказала да отида в Прованс отново- този път- в края на юни. Когато цъфтят лавандуловите полета...
Първото ми впечатление бе, че и тази област във Франция е в издиханието на дните си... Красивите картини на самотна ферма сред лавандулови полета... са си просто красиви картини, самотните ферми в Прованс- основно се превръщат в руини - бавно, постепенно , но- сигурно.





Животът в Прованс продължава да функционира все още в селцата,  в които има поне един два хранителни магазина и кръчма... 

 







Запустявнето, изоставените някога наситени с живот и преживявания къщи, някак си ми напомня точно разрухата на българското село...





Разбира се и тук има красиви и поддържани имения- рядкост са, но - съществуват




 А иначе, лавандулови полета има и явно, докато има кой да ги обработва, ще ги има и тях




 Има и огромна пустош , в която се чувстваш някак си изгубен и тъжен- корковите дъбови гори, които са като ...абсолютно еднакви безкрайни участъци, през които криволичи нашя път на юг.





И колкото по на юг се спускахме, започнаха да се появяват и лозарски масиви,


 както и маслинови градинки...


Спряхме на първия паркинг на супер маркет- да си купим кафе и хапнем


След което продължихме на юг- към Ница и Монако...
И така, вероятно този ми пътепис да ви остави леко объркани... Очаква се местата, за които сме мечтали, да ни оставят очаровани. Явно не винаги е така. Аз разбира се съм субективна, рзказвам нещата от моята гледна точка, това, което видях и преживях през тези два дни- основно пътувайки. Мястото, кето ме очарова при това пътуване е... Е, за него ще разкажа в друг свой пътепис :).

Коментари

  1. Наистина, толкова много се е изписало за Прованс... и все хубаво... това е мястото, за което копнеех и си мечтаех един ден да живея там. Ходила съм само веднъж през месец май за няколко дни. Обожавам всичко, свързано с атмосферата на този регион. Твоята гледна точка,по-различна от обичайното мнение за региона, ме накара да се замисля и да сляза на земята, защото това, което е в мечтите ни, не винаги съвпада с реалността. Аз видях Прованс от страната на екскурзиант, а не на жител. И знам, че ти си видяла точно това, което масовият турист не вижда, защото не му го показват. Честно да ти кажа, Илианче, постът ти ме успокои и ме накара да погледна от друг ъгъл и да преосмисля ежедневието си и мечтите си... Благодаря ти!!!

    ОтговорИзтриване
  2. Знаеш ли Ели, обикаляйки тук и там, с всеки изминал ден в мен узрява едно усещане, а именно, че съм щастливо родено същество, в едно красиво земно място, наречено България. И ... че именно там, моят характер ще се развие най-добре, възможностите са най-големи и усилия през живота ми, биха дали най- благодатни резултати. Че именно там си струва да се живее, да се бори човек за мечтите си и за правото на по- добър живот. Знам, за много от познатите си звуча идеалистично, за непознатите- вероятно наивно, но за малцина, които истински ме познават, а те се броят на пръстите на едната ми ръка вероятно, те знаят, че във всяка моя дума съм си истинската аз и че точно това ще направя, и че няма да избера лекия и безпроблемен път на живота, който не оставя никакви белези по душата, но и не оставя усещането за сладост от победите и горчивина от провалите, тръпката, че си живял! Поемането на рискове, неуспехите и успехите , емоцията на един вълнуващ, пълен с приключения, падания и ставания, спускания и катерене към върха след много рани и оставени от тях белези и спомени- живот със стойност и че не си живял напразно. И колкото повече рискове поема човек, толкова повече и провали има но и натрупано ново познание, а стойността на победие е от особено значение и в един момент , когато се балансира всичко, се достига до разбирането, че всичко което е материално, не ни прави щастливи, щастието е в самите нас и начина ни така да погледнем на нещата, че да се слеем в цялото и да живеем в хармония и любов с Вселената.

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

Размисли на глас за домашното огнище

Да си направим книга сами

Как да направим сърце за подарък