Отново Италия - част 1 - подготовката

Аз съм щастлив човек . Не заради това пътуване, не заради красотата, която нося в момента в себе си и на връщане, в Швейцария имах усещането , че от преливащата красота вътре в мен, ще потече и на вънка, ще залее аутобана, ще се прехвърли през планинските масиви и ще продължи да залива целия свят, докато го покрие, като приказката за гърнето с кашата, което трябвало само да му кажеш:'' Кашичке, дай да ям! '' и тя започвала да извира от него.
Щастието ми е в това, че упорито и непреклонно вярвам в мечтите си, следвам ги до край и те се превръщат един ден в сбъдната реалност. Не бързам, не ги пришпорвам, давам им време да узреят , работя над тях , като така им давам възможност за реализация. Търпелива съм, умея да ги изчакам да се превърнат в  завършена реалност. А докато това се случва, аз вече съм се размечтала нататък...
И така... мечтаех си за това пътуване с Вилфрид до Италия, той многократно го отхвърляше като възможност, аз си се ''прибирах'' в черупката, пострадвах малко разочарована, проронвах по някоя сълза, но мечтата си оставаше дълбоко вътре в мен и знаех, че ще се реализира, ако аз не преставам да вярвам в нея и ако не се отказвам в постоянството си да работя за нейната реализация. С годините в къщи се добавиха и екскурзионни водачи за Тоскана, Гарда зее, Южен Тирол..., Вилфрид ги разглеждаше, въздъхваше..., а аз разбирах, че времето не е дошло още...
Когато купихме нашата къща в България, мечтата ми за това пътуване започна да става все по -далечна и нереална, Вилфрид искаше да прекарва всяка своя отпуска точно и само в България- в дома ни. А тъй, като аз се занимавах със вичките строежи, документации, закупуване на земя, узаконявания , преминах през много трънливи шипки и кални локви, това негово желание направо ме влудяваше- за мен Чокманово се бе превърнало в Чистилището на Ада, но на земята, което аз трябваше да пребродя и - оцелея. В един момент дори се задушавах до такава степен, че предприех нещо неочаквано за самата себе си, записах се спонтанно на екскурзия в Италия 4 дни преди стартирването й. Мечтата ми бе за Сицилия, но тъй като нямаше такава, ''Чудесата на Италия'' ми даваше възможност да стигна поне до Неапол и аз не се колебах дълго. Бях последната записала се и седях на най-задната седалка на автобуса , препускайки като легионер 10 дни из Италия, под строй и ред- нещо безкрайно изморително и в един момент дори- оттегчително. Но пък преминавайки през 10 града в Италия, знаех определено вече къде бих желала да отида отново. Най- голяма тръпка ми остана Тоскана, но не големите й градове, а онези недостижими в далечината хълмове с извисяващи се в редица кипариси, до някоя каменна голяма къща или- имение...
Тази екскурзия обаче не остави в мен удовлетворяващо усещане, въпреки, че Вилфрид показа дори'' силен'' интусиазъм в подкрепата си , че съм постъпила добре. Липсваше ми еуфорията на споделените мигове с любимия човек, липсваше ми тръпката на преживяното, липсваха ми вплетените пръсти на ръката му в моята когато вървя по улиците..., чашата червено вино, което има друг вкус, когато той седи до мен и с такава наслада и възхищение го пие, вметвайки от време на време по някоя дума за качествата на виното. Но пък знаех едно- ще има пак Италия, и този път Вилфрид ще е с мен и няма да идем къде да е, а - в Тоскана!
И да, имаше Италия и то - една вълшебна приказка!
Както всичко останало в нашия живот напоследък, и почивката ни не бе фиксирана с точност, защото  работата на Вилфрид винаги е била преоритетното звено в нашия живот и тръгвайки в последния ден на август за Германия от Франция, ние не знаехме как и кога ще може той да извиюва своите две седмици почивка. Освен това, аз трябваше да си направя часове за всички важни за мен прегледи при лекарите в Германия и да успея в рамкъте на '' два месеца Германия'' да се погрижа за тялото си, тъй като после, отново във Франция, щеше да е трудно...В добавка - налагаше се да се прибера и до България, съответно - с колата, а разстоянието от 2000 км е за предпочитане пред 3000 км, така, че  и това трябвше да се случи от Германия...И когато хаосът от задачи и неяснота стана побъркващо пълен , нещата се разместиха и нашето рубик-кубче се подреди само. Някой беще казал: ''Преди зазоряване е най-тъмно'' - да, така е.
Супер изнервена и ядна, аз тръгнах за БГ в петък -12 ти , трябваха ми два работни дни и смятах, че в сряда-17 -ти ще си тръгна, уви буренясалата ми градина ми иззе всичкото време, което бях нарекла за '' седене и съзерцания'' на родопските възвишения с книжка в ръка, е дишах родопски въздух, но с мотика в ръка и гледайки не родопските дипли а каменисто-глинената земя на моята градина. Така беше...

Въпреки многото работа, сутрините си бяха само наши - тогава се съзерцавахме взаимно с Родопите...ето и една такава утриина снимка


Та така, в нощта на 18 срещу 19 - тръгнах за Германия - най-дългото и мъчително мое пътване, но трябваше да взема една пералня от приятелката на Неди и да я закарам на дъщеря ми до Хановер- т.е. още един термин трябваше да се намести в програмата ми..
Рано на 20-ти сутринта си легнах за добро утро в креватчето до Вилфрид... бе 5,54 сутринта. И... на 21.09 - тръгнахме за Италия !!!
Ако има нещо, което най-ценя в отношенията си със Вилфрид, това е чувството за свобода, което всеки дарява на другия. Това е много ценно за развитието на една връзка в настояще и бъдеще време. Когато човек се чувства свободен, дори и обвърьан, той не се чувства притиснат  в него не се поражда желание за бягство. А щом не ти се бяга, значи си стоиш на мястото и връзката е жива .
Още преди да тръгна за България, той ми сподели, че върна ли се - тръгваме за Италия, но също така ми каза, че да си оставя толкова време в България, колкото ми е нужно и да не се притискам сама. Ако не ми стигне едната седмица, да си отпусна и втора... Е, аз не си я отпуснах, но от предвидените общо 6  дни  с пътуванията, ги увеличих на 8. Крайния резултат- почистена перфектно градина, поставена нова арка за рози, свършени организационни мероприятия в разни институции, взета пералня и 31 часа пътуване до Германия ...
В късния следобед на съботата- 20.09, подредихме куфара и чантите в багажника на БМВ-то и отидохме да похапнем в близката кръчма - вече се бяхме настроили ваканционно.
А на 21.09 в 7 ч сутринта- потеглихме! Бях толкова щастлива и развълнувана, че всичката умора, насложила се на пластове дълбоко в мен се изпари за миг. Тръпнех от хубави емоции и предчувствие за прекрасните и взаимно споделени две седмици, които ни предстоят и нямах никакви очаквания, освен едно - ще бъде хубаво! Така и беше.
Оставих се на усещанията си и фотографската си страст - толкова много снимки отдавна не бях правила. Но и пътувахме в ''беззнание'' - т.е. знаехме, че целта ни е да разгледаме и опознаем поне мъъъъъничко Тоскана, но нямахме нито предварителен маршут, нито резервирани хотели, бяхме решили, че ще се доверяваме на интуицията ни у усещането, че дадено място е нашето- тогава ще си търсим къде да пренощуваме и колко да останем. Не гонехме покриване на нормативи, нито бяхме ограничени колко км на ден да изминем- решенията вземахме лежерно и в движение, водени от едно единствено чувство- да ни е хубаво и щастливо.
И така... Вилфрид имаше закупена винетка за Швейцария вече почти цяла година, но не бе я използвал. Е, сега й дойде момента и ние се отправихме по крайбрежието на Бодензее през австрийската му част към Швейцария. Аз не знаех, но Вилфрид бе планирал да минем през прохода Сан Бернардино а преди това през местност, носеща името ''Виа Мала'' или - ''Лошият път''. Това е каньон от високи скали и тясно щдрело а в най-ниската му част се извива Рейн. Невероятно място, но за него- в следващата част. 



Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

Да си направим книга сами

Как да си направим водна каскада?

Една картина от плат