Ядосаният океан

Днес трябваше аз да съм '' таксито '' на Вилфрид, тъй като колегата му си замина. Понеже аз както винаги се позамотах в неговите представи за тръгване, колата изкара той и съответно, до Фламанвил шофьорът остана пак той. Съвсем естествено той слезна , а аз минах от страната на шофьора, мотора работеше, аз само освободих спирачката... и подкарах колата.
Нощта бе също толкова буреносна и ураганна, както мина и целия следобед и вечер. Вятъра духаше ли духаше, танцувайки по външните щори на прозорците, създавайки илюзия при движението им под негвия напор, че полилея в дневната се клати. До такава степен бе пълна илюзията, че на няколко пъти се вторачвах в лампата...
Когато наближих паркинга на близкия до централата хотел, твърдо в мен се бе загнездило решението, че въпреки бръснещия вятър, ще слезна от колата и ще снимам разбиващите се в канарите вълни - гледката бе грандиозна!
Помислено - сторено! Отбих и се зачудих на огромните локви, с които бе покрит целия паркинг, ама не обърнах особено внимание, очите ми като омагьосани следяха танцът на разбушуваната и пенеща се стихия, която при мощния удар на вода в скала образуваше високи гейзерни фонтани достигащи до няколко метра!
Паркирах и изключих мотора и точно в него момент осъзнах, че съм затворничка на колата! В бързината си сутринта, не бях си взела моя ключ за нея и той кротко си висеше на закачалката на приземния етаж...Мозъка ми трескаво се залута, да  потеглех - не можех, да заключа - също, можех само да позвъня на Вилфрид и да се надявам, че няма да е попаднал в черната яма на безтелефоние, нещо нормално тук, където след сигнал свободно, беизразен женски глас ми съобщаваше, че абоната не е достъпен в момента.
И така, набрах номера му и зачаках...след около 10 сигнала свободно, с всеки от който разочарованието ми ставаше все по -голямо, моя телефон се самоизключи...Направих втори опит... и тогава чух гласа на неговата ''Танте''...Доплака ми се, бях попаднала в собствен капан, единственото хубаво бе, че тръгвайки сутринта, грабнах една от двете книги за бродерия с панделки на Джудит Бейкър Монтано , та... до 16.30 ч можех да се опитвам да чета инструкции за цветни бодове на английски. ''Е, помислих, може би е дошъл момента да учиш сериозно английска терминология за бродерия и бодове?? " От тази мисъл обаче не ми стана по-леко и переспективата да остана 8 часа в колата макар и с книга, но без отопление ... не ми се видя примамлива...
Умувайки, не изпусках водата от поглед, от цялата ситуация, тя бе нещото, което въпреки всичко което преживявах заради този си импулс да й се насладя и уловя в обектива, ме омагьосваше! Хем страховито, хем - вълшебно! Не ми се щеше да се намирам обаче вътре, в разпенените й пазви, представих си с каква сила запокитва всяка вълна количеството вода към скалите , и  каква ли бе силата на тласъка й, щом на моменти пръските стигаха до около 5 м височина??!
Почнах да пиша SMS - на Вилфрид, това ми се стори единственото разумно в този момент на безпомощност, казах си, че все някъде и някога ще излезе от черната дупка и тогава сигнала за съобщението ми дава някакъв нищожен шанс да бъда открита от него. И както си пишех... ме порази следващата мисъл - ми аз се нуждаех от колата днес, защото по обратния път се канех да мина през "LIDL" и "Carreffour" и да напазарувам нещата по списъка, който си бях направила вчера. Та, това означава спиране в Ле Пю, на около 10 км от Фламанвил. Т.е. , ако бях продължила , без да спра, щях да стана затворник на колата, ама не на 1,5 км от атомната, а на цели 10 км! Никакъв шанс да стигна до ключ, а и усложнения как Вилфрид ще стигне до мен?
Чак ми се допя от това прозрение! В следващия момент преди да издаде звук, телефона затанцува вибрирайки в ръката ми! Вилфрид! Бях открита!
Е, с две телефонни прекъсвания, се разбрахме, че той ще излезе, а аз трябва да измина този километър и половина за да се сдобия с ключа му. А колата... трябваше да стои мирна и... отключена, чакайки ме.
До него момент не бях усетила колко силен е вятъра, не бях забелязала също и колко пясък има наслоен по края на шосето. Хубавото бе, че не ми беше студено, само косата ми се обособи на отделни къдрици, които все по се слепваха от солената влага във въздуха, танцувайки пред очите ми .
 След около 20 минути бърз вървеж имах ключ и  в добавка - целувка! :) Имам невероятно спокоен човек до себе си, което чудесно компенсира моя врящ отвътре темперамент и това много добре балансира взаимоотношенията ни - е, почти винаги.
След като вече имах ключ, в случая - равен на свобода и за миг не се забавих , и  извадих фотото си...
75 снимки... и ако не ми бе паднала батерията...
Хайде,  до тук с писането, нататък - показването. Дано усетите атмосферата и да ви завладее усещането, както се случи с мен.

Докато подбирах снимките, осъзнах, че обстановката в океана се е променяла, но аз не бях го осъзнала тогава. Ето, така изглеждаше водата в началото. Вижте и небето.
А тук виждате ли множеството гребени  на вълните? Не е ли красиво?

Разбиване - далечен фокус...

И по- близко...

Тук съм клекнала, за да мога да ви предам височината на пръските...не бе от най високите, но е много тръдно да уловиш точния момент на щракване при движещи се тела, особено когато и скоростта не е малка.

На следващите кадри - пръски, водни заливания, отливания, тази скала ми напомня малка  ''Ниагара'' точно преди водата да се оттегли изцяло от нея...

Да кажа - това, което остава между камъните си е суха пяна, която на моменти се разлитаще из въздуха - за съжаление нито една снимка не е могла да запечата това.

 

С тази последна снимка на пенещата се вода край входния порт към пристана и фара си вземем довиждане с вас! Само ще споделя, че явно през нощта, въпреки преградната стена -бент, силата на водата бе прехвърлила върху брега пясък и камъни, за това бяха пясъчните ивици край шосето- почистени от силите на реда, както и локвите по паркинга . 

До скоро !