Разходката...
И така, след като се облякох топличко, сложих си ракавиците и без да закопчавам якето си, тръгнах на разузнаване, разбира се с подготвен за снимки фотоапарат. Тук ще спомена, че аз имам много чувствителни ръце и за мен е много важно да задържа в тях топлината, защото те много бързо премръзват, оросяването на крайниците ми е явно не добро още от малка и те почти винаги са студени. И ако за краката ми не е така фатално, то за ръцете ми е жизнено важно да ги пазя топли иначе стават почти неизползваеми. Така, че винаги надявам ръкавиците , дори и когато се качвам в колата и в не до там студените дни, винаги имам ръкавици в нея и докато не ми се затопли купето, карам с тях.
И така...нашата улица в посока към главната:
След няколко къщи и изкочих на главната артерия в Барневил :
Първата мисъл, която докосна съзнанието ми бе... пустота. Толкова пусто, празно и лишено от живот! Чак ме заболя от тъга...Следващите ми крачки затвърдиха още по вече това усещане, празни магазини , обявени за продан или под наем...
На всякъде къщи със затворени кепенци...макар и красиви, обезлюдени. Все едно е паднала неуронна бомба - хората ги няма, сътвореното от техните ръце- налично:
Единственото отворено и работещо нещо, бе това, с надпис ''Табак''...нещо като магазин- всичкология... от такъми за въдичари, цигари, кафетерия и разни дребни други дреболии, бе ми неудобно да вляза, защото щеше да се очаква от мен да купя нещо, в такава пустош е грях да влезеш в магазин и да оставиш магазинера разочарован..., за това и подминах...
И така, след следващото кръстовище и още 50 -тина метра, бе първото ми съприкосновение с Атлантика - и бръмченето на един багер...:
Обърнах поглед на ляво и осъзнах, че краката ми ще поемат в тази посока...
Макар и мнго променливо времето днес и силния вятър, на моменти се прокрадваше някакво подобие на слънчев диск, който обаче предаваше на водата много блестящ и тържествен вид, все едно бе посипана с вълшебен сребрист прашец...
Единствения хотел с ресторант по цялата крайбрежна ивица, който даваше някакви признаци за живот, извод до кийто води отворения прозорец на втория етаж... бе всъщност също толкова празен и безмълвен , както всичко останало наоколо...
От него по ето тази стълба се слиза до океана и оооо, небеса! Появи се първия жив човек на хоризонта! Дори се оказаха двама - двойка, която се разхожда по брега...
И така... продължих нататък, за да уловя тази приятна вила, една от малкото с вдигнати кепенци- признак, че в нея има някой:
Малко след нея дойде ''моя замък'', куличките, които се появиха на сутришната ми снимка и ме заинтригуваха. Оказа се частен хотел със студия, поне по интернет офертите достигнах до този извод.
Ето го и него...пуст:
Имах усещането, че този прозорец ще се отвори и по него... ще се спусне някой Ромео, а от горе ще му маха...Жулиета, уви- остана си затвпрен до край!
Следващите снимки са къщи и къщички, всички със собствено излъчване и атмосфера, дори и в самотата си...Кои със сини желузи, кои изградени от камък, някои супер стари, със и без зимни градини, някои обитаеми в момента, болшинството- празни, но по един или друг начин изпитах желание да ги снимам:
Това е от малкото неща, които по време на разходката ми сгря сърцето ми: два жълти фаленопсиса, един фикус и ... още няколко саксийки - признак за постоянен живот в този дом.
От тази вила излезе мъж на около 40 г и подкара на някъде колата си :
а в тази вила в долния най- десен прозорец - врата се мъдреше рошаво коли, и то лениво както всичконаоколо се излежаваше върху кучешко дюшече:
Питах се на каква възраст са тези дървета и какво ли се бе случило, че едното бе така жестоко окастрено??
И сега ще ви покажа една опустяла къщичка, вероятно собственика й не е между живите, но няма табела за продан, единствено юките в запуснатата градина говорят, че тук е живял стопанин, обичащ цветята и градините...някога, сега всичко е изоставено само на себе си. Зад къщичката се оказа че има и зимна градина - не можах да направя добра снимка, скриваха я страничните дървета и храсти. Гледах я тази къщичка и си мислех какво ли е било в нея преди години, кипял е живот, леел се е човешки смях, имало е любов и обич... отлетели със изчезването на стопаните й.
И така, оказа се , че тази къщичка странично лежи на нащата улица - ''Джърси'':
Единствения живот в някой двор за деня бе тук и много странната конструкция в двора, наподобяваща някогашна оранжерия, може би...
И още една самотна стара къщичка, по пътя до нашия временен дом:
Тук открих и моя фаворит до момента, къщата, която бих избрала за себе си, ако живеех тук постоянно:
Красива врата, а зад нея - скрити цветарски страсти, вероятно, саксиите с видели и по-добри времена, но на фона на пустотата наоколо, израстващия живот е нова надежда
Последната къщчка, пред която имаше спряла кола, но се оказа, че е съвсем за кратко, се оказа съседна на нашия дом.
Впечатлиха ме нейните капаци на прозорците, те са с изрязани корабчета на тях.
И въпреки, че няма кола пред къщата, явно някой живее в нея, защото преди малко от изрязаните корабчета се разнасяше светлинно сияние в мрака - признак за живот.
И така, моята разходка приключи, времето бе достатъчно търпеливо да ме изчака, защото само след около час-два заваля проливен и остър дъжд - вятъра го носеше косо и на талази. С него се прибра и Вилфрид от работа, измокрен само от входната врата до тук все едно че е вървял минути под дъжда.
Вероятно няма да повторя тази разходка пак. Но фотоапаратът ми за сетен път улови едно място, което харесах още първия път, част от Франция, в която освен спокойно преживящите трева крави в множеството ограждения около шосетата има и много къщички, всяка имаща собствена история и живот, някога пълни с обитатели, в последно време основно празни, поради миграцията на населението към големите центрове, очакващи предимно туристи или временно работещи в района. В тези къщурки се е запечатал един привкус на неподправена красота - проста и дори груба, първична понякога, но чудесно сливаща се и допълвана от прородата на около, една чудесна симбиоза между каменна архитектура на ферми, крави, юки, хвойни, пинни и океан. И затворя ли очи, първия образ е на островърха, каменна постройка, заобиколена от илекс, юка, кипарис и бели крави....
И така...нашата улица в посока към главната:
След няколко къщи и изкочих на главната артерия в Барневил :
Първата мисъл, която докосна съзнанието ми бе... пустота. Толкова пусто, празно и лишено от живот! Чак ме заболя от тъга...Следващите ми крачки затвърдиха още по вече това усещане, празни магазини , обявени за продан или под наем...
На всякъде къщи със затворени кепенци...макар и красиви, обезлюдени. Все едно е паднала неуронна бомба - хората ги няма, сътвореното от техните ръце- налично:
Единственото отворено и работещо нещо, бе това, с надпис ''Табак''...нещо като магазин- всичкология... от такъми за въдичари, цигари, кафетерия и разни дребни други дреболии, бе ми неудобно да вляза, защото щеше да се очаква от мен да купя нещо, в такава пустош е грях да влезеш в магазин и да оставиш магазинера разочарован..., за това и подминах...
И така, след следващото кръстовище и още 50 -тина метра, бе първото ми съприкосновение с Атлантика - и бръмченето на един багер...:
Обърнах поглед на ляво и осъзнах, че краката ми ще поемат в тази посока...
Макар и мнго променливо времето днес и силния вятър, на моменти се прокрадваше някакво подобие на слънчев диск, който обаче предаваше на водата много блестящ и тържествен вид, все едно бе посипана с вълшебен сребрист прашец...
Единствения хотел с ресторант по цялата крайбрежна ивица, който даваше някакви признаци за живот, извод до кийто води отворения прозорец на втория етаж... бе всъщност също толкова празен и безмълвен , както всичко останало наоколо...
От него по ето тази стълба се слиза до океана и оооо, небеса! Появи се първия жив човек на хоризонта! Дори се оказаха двама - двойка, която се разхожда по брега...
И така... продължих нататък, за да уловя тази приятна вила, една от малкото с вдигнати кепенци- признак, че в нея има някой:
Малко след нея дойде ''моя замък'', куличките, които се появиха на сутришната ми снимка и ме заинтригуваха. Оказа се частен хотел със студия, поне по интернет офертите достигнах до този извод.
Ето го и него...пуст:
Имах усещането, че този прозорец ще се отвори и по него... ще се спусне някой Ромео, а от горе ще му маха...Жулиета, уви- остана си затвпрен до край!
Следващите снимки са къщи и къщички, всички със собствено излъчване и атмосфера, дори и в самотата си...Кои със сини желузи, кои изградени от камък, някои супер стари, със и без зимни градини, някои обитаеми в момента, болшинството- празни, но по един или друг начин изпитах желание да ги снимам:
Това е от малкото неща, които по време на разходката ми сгря сърцето ми: два жълти фаленопсиса, един фикус и ... още няколко саксийки - признак за постоянен живот в този дом.
От тази вила излезе мъж на около 40 г и подкара на някъде колата си :
а в тази вила в долния най- десен прозорец - врата се мъдреше рошаво коли, и то лениво както всичконаоколо се излежаваше върху кучешко дюшече:
Питах се на каква възраст са тези дървета и какво ли се бе случило, че едното бе така жестоко окастрено??
И сега ще ви покажа една опустяла къщичка, вероятно собственика й не е между живите, но няма табела за продан, единствено юките в запуснатата градина говорят, че тук е живял стопанин, обичащ цветята и градините...някога, сега всичко е изоставено само на себе си. Зад къщичката се оказа че има и зимна градина - не можах да направя добра снимка, скриваха я страничните дървета и храсти. Гледах я тази къщичка и си мислех какво ли е било в нея преди години, кипял е живот, леел се е човешки смях, имало е любов и обич... отлетели със изчезването на стопаните й.
И така, оказа се , че тази къщичка странично лежи на нащата улица - ''Джърси'':
Единствения живот в някой двор за деня бе тук и много странната конструкция в двора, наподобяваща някогашна оранжерия, може би...
И още една самотна стара къщичка, по пътя до нашия временен дом:
Тук открих и моя фаворит до момента, къщата, която бих избрала за себе си, ако живеех тук постоянно:
Красива врата, а зад нея - скрити цветарски страсти, вероятно, саксиите с видели и по-добри времена, но на фона на пустотата наоколо, израстващия живот е нова надежда
Впечатлиха ме нейните капаци на прозорците, те са с изрязани корабчета на тях.
И въпреки, че няма кола пред къщата, явно някой живее в нея, защото преди малко от изрязаните корабчета се разнасяше светлинно сияние в мрака - признак за живот.
И така, моята разходка приключи, времето бе достатъчно търпеливо да ме изчака, защото само след около час-два заваля проливен и остър дъжд - вятъра го носеше косо и на талази. С него се прибра и Вилфрид от работа, измокрен само от входната врата до тук все едно че е вървял минути под дъжда.
Вероятно няма да повторя тази разходка пак. Но фотоапаратът ми за сетен път улови едно място, което харесах още първия път, част от Франция, в която освен спокойно преживящите трева крави в множеството ограждения около шосетата има и много къщички, всяка имаща собствена история и живот, някога пълни с обитатели, в последно време основно празни, поради миграцията на населението към големите центрове, очакващи предимно туристи или временно работещи в района. В тези къщурки се е запечатал един привкус на неподправена красота - проста и дори груба, първична понякога, но чудесно сливаща се и допълвана от прородата на около, една чудесна симбиоза между каменна архитектура на ферми, крави, юки, хвойни, пинни и океан. И затворя ли очи, първия образ е на островърха, каменна постройка, заобиколена от илекс, юка, кипарис и бели крави....
Коментари
Публикуване на коментар