Mетаморфози

Напоследък тази дума витае в главата ми и не излиза от там. Не знам защо, не се и питам. Факт е, че е там и че се замислям все по вече за всички промени, които са ми ежедневие напоследък и не са една и две. Понякога се замислям, че с мен се случват неща, ''като на кино'', както биха ги класифицирали голяма част от хората край мен. Всеки си мисли, че това, кето се случва на една филмова лента е нещо мъртво, бездушно. Не мисля така. В почти всяка филмова история стои нечия съдба, преживяване или - мечта. Т.е. те са напълно реални в по-голяма или- по-малка част на историята, която представят.
Тръгвайки в поредното си пътуване за Германия този път, бях изправена пред кръстопът : да остана на строителната площадка , за да не си тръгнат поредната двойка работници и да се довърши по - бързо строежа или да си опаковам нещата и да последвам сърцето си ,което щеше да ме доведе при Вилфрид. Такова напрежение ме бое затресло, че сигурно можех да захраня миксера в кухнята с енергията си. Докато в един момент просто погледнах '' над нещата'' , нещо, което научих да правя докато бях на екскурзия в Италия. Погледнах над върховете на моите тревоги и....видях едно спокойно синьо море, кето се сливаше с хоризонта на синьото небе - синева на всякъде. И разбрах, слезнах в спалнята и зпочнах да вадя дрехите си от гардероба....
Знаех, че пристигайки в петък вечер, в неделя сме отново на път- за Шербург- Франция, проект, по който работеше Вилфрид.
В това ни пътуване за пореден път осъзнах, колко сме различни и всъщност, че това няма никакво значение всъщност, в крайна сметка всеки мислеше и се грижеше по своему за другия, в основата бе любовта.
Времето във Франция ме научи на още нещо - не мога да съм толкова самонадеяна и да вярвам, че мога да правя сделки с Вселената в лицето на молбите ми към Св. Илия - пророка, чието име нося. Но научих и още нещо, дори и най- лощото време, не може да бъде причина човек да се чувсъва зле, ако вътрешната му природа е в хармония с вселенската такава.
Времето на атлантика е най- невероятно бързопроменящото се време, с което съм се сблъскала в 49 годишния си живот.
Подбрала съм ви 22 снимки в доказателство на това, което ви казвам.
Разгледайте ги хубаво и се замислете какви усещания имате, гледайки ги?

И така... общото на тези снимки е , че са на еднакви места, а различното е, че само в рамките на броени минути, понякога - дори и секунди, се случваха различните кадри.
Но всички са обединени от една думичка - красота. Колкото и драматични да са небето, буреносните облаци, дъждът, в моите очи те са красиви.
Чувствам се някак ... преродена от това откритие. Отдавна не ми е било толкова лежерно и щастливо-спокойно. Бях се обезличила някак си в рутината на ежедневието, наречена строителство. Бях се превърнала в мърморещо и вечно недоволно човече ,не виждах хубавото край себе си, имах очи само за лошото.
Мисля си, че съм вече излекувана, надявм се да е трайно и да съм имунизирана срещу всички дразнещи ме неща, които срещаме всички в житейския си път.
Важното е , че съм жива, сравнително здрава и обичана. Любимите ми хора са също живи и здрави, имат моята обич към тях , а също и моята подкрепа.
А времето и неговите метаморфози са ценно нещо, дадено ни от природата, нека се възползваме от тях.