Моята ноемврийска седмица на атлантика

И така... от вчера съм във Франция, придружавайки съпруга си за неговата поредна командировка във Фламанвил ( Flananville).
Франция не е моята страна, разбрах го още когато я посетих за първи път - Париж, а после и - Страсбург. Не искам да обидя нито държавата, нито - французите, тях  намирам за приятни и отзивчиви хора, за разлика от пресните ми впечатления с италианците в края на миналия и началото на този месец. Но тръпката, онова подскачане в сърцето, го нямам във Франция, или... по скоро го нямах - до тази сутрин. Защото тази сутрин, се случи чудо и аз открих ''Моята Франция'' в лицето на малките селца по бреговата ивица на северна Нормандия, през които минах за да закарам Вилрид до неговата поредна атомна централа.
И така, вчера пристигнахме в Шербург( Sherbourg - Octeville), градът, в който се намира хотелът ни и отстой на 25 км от работната точка на съпругът ми. Вече се смрачаваше, когато отидохме до близкото супермаркетче за да си купим хляб и нещо за хапване - нямахме желание за ресторант, а и се оказа, че в неделя голяма част от ресторантьорският бизнес тук не работи.
По пътя ни до супера видях пристанището - хотела е на самия му ръб, паметника на Наполеон Бонапарт и една малка готическа катедрала, която обаче ме очарова. Това бе моя първи поглед над Шербург.
Тази сутрин се наложи да закарам Вилфрид на работа, защото няма пропуск за колата и трябваше аз да я върна обратно, като довечера ще отида да си го взема обратно. От утре ще има немски колега, който ще го вози до там и обратно.
Беше тъмно още, а и пътят- непознат, при това изпъстрен с много завои, така, че нищо не виждах от заобикалящата ме среда, освен влажния асфалт пред мен.
Но това мигом се промени, когато поех пътя наобратно.
Първи подскок на сърцето -ето този хотел между Flamwille  и  Siouville - Hague :
Спрях колата пред него и...се развихри фотографската ми стихия:


 След като реших , че тук съм приключила, продължих по пътя към Шербург, но не за дълго. На няма и километър, се влюбих безуспешно в ето тази къща:


Снимах я от всякъде, много снимки се оказаха несполучливи, уви ! Пред нея се разкрива ето тази гледка
А това е къщата от към шосето и входната й врата , не съм безпристрастна, за това снимката не е една:

И така... тук остана частичма от моето сърце, ако някой ден трябва да търся друго място в живота си, няма да е нито Гърция, нито - Италия, ще да е тук!
Не ми се тръгваше, но запалих колата и продължих...подминах една отбивка в дясно, но нещо ме накара на първото удобно място да завъртя кръгом 5 метровата хала на Вилфрид , за да попадна тук...
Имах чувството, че живота е спрял или, че съм попаднала в една приказка, както и да го обърнем обаче , аз все си бях Алиса в страната на камънака - всичко, което видях до момента е камък и осъзнах, че аз съм безвъзвъзвратно влюбена в каменните къщи и в тишината - не ми понасят шумните тълпи и глъчката на големите градове, в които по улиците е пълно с тълпа и блъскащи се хора. Не, това не е моя свят ! Осъзнах,че с годините съм си станала самодостатъчна, че обожавам тишината на природата, където можеш да отличиш птичо чуруликане, от потракващия клюн на кълвача, шумоленето на листата при вятър, гръмотевиците при буря.
И така... моята каменна разходка за вас, може и да ви е скучна или досадна, но за мен бе вълнуваща, откривах красота във всеки дребен елемент, в светещия уличен фенер, в невените на ската пред дървото, на което бяха завързани две люлки на различна височина, което ме наведе на мисълта за разлика в годините на ползващите ги деца... или ... възрастни ( защо пъ не, аз все още обичам да се люлея , както го правех в детството и не пропудскам да се възползвам от всеки откраднат миг на люлеещо блаженство  ), после саксиите пред къщата на самия тротоар, както и тези на балкона, разпънатия Христос на кръста пред църквата и гробището, както и ярките цветни петна на хризантемите при гробовете зад ниската гробищна стена .
Това, кето вие няма да видите са хората, а аз ги видях, видях тяхното спокойствие и доволство, чух гласчето на момиченцето, което бащата пое от затоплената кола и понесе към детската градина , която тук беше в църквата, такава е практиата и в Германия - детските градини, голяма част от болниците, както и домовете за стари хора са под егидата и спонсорството на някоя църква или- орден. Явно и във Франция е така. После видях излизащия  от пекарницата баща с малкото си момченце, понесъл пакет - явно закуските за фамилията, младата жена, която носеше франзела в ръка и весело поздрави и помаха на някого в съседния двор, а времето..., времето бе тягостно, мрачно и ръмежно. Но гледайки всичко това и на мен ми стана леко и лежерно.
Хайде,позволете ми и нека ви разходя!
















 И така, пак подкарах колата. Следващите снимки са правени в движение, извинявам се за лошото качество, но снимах карайки, просто етюди по пътя, а на вън си валеше... - ръмейки ...









Това за днес. До скоро!

Коментари

  1. Ида, прекрасно:)
    благодаря за чудната разходка
    от Калико

    ОтговорИзтриване
  2. Радвам се, че ти е харесало Ани! :)

    ОтговорИзтриване
  3. Веднага ми навя асоциация за един филм-"Шербургските чадъри". Благодаря, че ни пренесе в друг свят, нищо, че вали!
    Таня

    ОтговорИзтриване
  4. Не съм го гледала този филм, но се радвам, че съм могла да допринеса за малко пътешествие до ''друг свят''. :)

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

Да си направим книга сами

Как да си направим водна каскада?

Една картина от плат