Преместването...
И така, нещата стигнаха толкова далеч, че нашето преместване от Германия за България е вече факт. Събитието започва на 17. 10. 2012 и ще трябва да приключи в Чокманово на 20.10.2012 г.
Нещата, които ме вълнуват в тези дни обаче са основно емоционални, освен умората, която е пропита вече в костите ми от препускане, опаковане и разместване в къщата, която за още 5 дни ще бъде моя дом в последните 7 години от живота ми.
И така...как човек изхвърля "ненужните" неща от дома си? Аз лично- много трудно. Знам, че трябва, но вътрешно в мен нещо се опъва и съпротивлява! Все пак успях да се разделя с около 1/4 от ненужните неща. Надявам се в България да се справя поне с още 2/4 ти..., като най-хубавия момент ще е да мога да подаря някому нещо ненужно за мен, а нужно за него.
Присядвам тук или там, поглеждам помътнелите сегя някога бели стени, надупчени като от куршуми с дюбели, на които са висели значими за нас неща и се питам кога отминаха седем години от живота? И дали тези стени ще отнесат в себе си един добър спомен за мен? Звучи смешновато..., но имам чувството, че ме поглеждат от време на време укорно и безмълвно ме питат защо си тръгвам?Какво да им кажа?? Че вече си имам друг дом? А защо ти е нужен друг дом, продължават те безмълвния си разпит? Защото...той е в моята Родина. А какво не ти харесва тук? ...И така...до безкрай.
Дали ми е мъчно? Разбира се! Дори на моменти ми се иска да кажа, стоп! Но знам, че няма да го направя и , че нещата следват правилния си ход. Така е правилно и е най- доброто за мен. Но не мога да не съм тъжна- тук отминаха 7 щастливи години от живота ми. Но пък тръпката, с която пазарувах онзи ден коледни лакомства с мисълта, че ще прекараме първата ни Коледа заедно с Вилфрид в нашия нов и истински наш дом, беше така жизнерадостна и опияняваща! Представих си снега отвън и топлата стая, блещукащите весели пламъчета на огъня в камината, аромата на глювайн и канела, и романтиката на блещукащите в свещниците свещи.
Оказва се, че моята покъщнина до сега напълни 133 картона за преместване и ще напълни поне още 7, а след това идват саксиите с цветя и мебелите, които не се броят към картоните.
За целта си поръчах в България да ми изработят кадрони с две дължини: 30 и 70 см, с които да изградя"сандвич" над постройките и съответно планината.
И ето как изглежда опакования сандвич...
Още по-тъжно ми стана, когато в опразнените от мебели стаи единствените следи, че някога сме живяли тук... бяха останалите по стените дупки...
И така, опаковах 151 кашона с покъщнина, 23 такива с цветя и многооого мебели. Всичко се събра в камион с вместимост 85 м3, ремарке и микробус Спринтер-3,5 т. Идва ред на пътуването...
Нещата, които ме вълнуват в тези дни обаче са основно емоционални, освен умората, която е пропита вече в костите ми от препускане, опаковане и разместване в къщата, която за още 5 дни ще бъде моя дом в последните 7 години от живота ми.
И така...как човек изхвърля "ненужните" неща от дома си? Аз лично- много трудно. Знам, че трябва, но вътрешно в мен нещо се опъва и съпротивлява! Все пак успях да се разделя с около 1/4 от ненужните неща. Надявам се в България да се справя поне с още 2/4 ти..., като най-хубавия момент ще е да мога да подаря някому нещо ненужно за мен, а нужно за него.
Присядвам тук или там, поглеждам помътнелите сегя някога бели стени, надупчени като от куршуми с дюбели, на които са висели значими за нас неща и се питам кога отминаха седем години от живота? И дали тези стени ще отнесат в себе си един добър спомен за мен? Звучи смешновато..., но имам чувството, че ме поглеждат от време на време укорно и безмълвно ме питат защо си тръгвам?Какво да им кажа?? Че вече си имам друг дом? А защо ти е нужен друг дом, продължават те безмълвния си разпит? Защото...той е в моята Родина. А какво не ти харесва тук? ...И така...до безкрай.
Дали ми е мъчно? Разбира се! Дори на моменти ми се иска да кажа, стоп! Но знам, че няма да го направя и , че нещата следват правилния си ход. Така е правилно и е най- доброто за мен. Но не мога да не съм тъжна- тук отминаха 7 щастливи години от живота ми. Но пък тръпката, с която пазарувах онзи ден коледни лакомства с мисълта, че ще прекараме първата ни Коледа заедно с Вилфрид в нашия нов и истински наш дом, беше така жизнерадостна и опияняваща! Представих си снега отвън и топлата стая, блещукащите весели пламъчета на огъня в камината, аромата на глювайн и канела, и романтиката на блещукащите в свещниците свещи.
Тъжна е гледката на празните рафтове...
Идва ред и на нашето съвместно хоби за разглобка и подготовка за пътуването.Всички смятат, че няма да го издържи, аз съм убедена в качеството на работата си и знам, че влаковата установка ще оцелее!
Коментари
Публикуване на коментар