Моите дядо и баба

От известно време се усещах,че имам желание да ви разкажа за тях,може би най-вече за да можете да разберете мен самата...Защото ние сме комплексност от ген и семейно възпитание,в последствие лични амбиции и желания.Смятам,че това са наистина опорните точки,върху които се развива и живее всеки един човек,но една от най важните роли е тази,на семейната среда.Семейството е първото място,където ти отваряш очите си за първи път и виждаш други човешки същества.Виждаш ги всеки ден,виждаш лиццата им,движеняита им,постъпките,деиствията им.Чуваш как говорят,какви думи използват.Това,което се запечатва в съзнанието ти,после ти проектираш като твое поведение в обществото,твоето държание,постъпки,говор,повтарят почти без или с малки изменение онова,което те заобикаля в твоето семейство, средата ,в която живееш,тя е твоя еталон.Идва един период,в който се разбунтуваш и отричаш тази среда,тогава всичко там те дразни,чувстваш се неразбран и правиш всичко на пук,държиш се различно,грубо,цялото ти същество крещи и излъчва този протест.Периода се нарича пубертет...
Но не това ми е целта днес и тук.А моя дядо,първия човек в моя живот,този който изгради основите ми и представите ми за света и начина ми на поведение и любимата ми баба Соня-неговата съпруга.
Сега аз ще си позволя и да поплача,пишейки,така,че моля ви,простете ми грешките,ако има такива,но не мога да не бъда сантиментална понякога,а точно сега му е дошло и времето да го направя.
За другите ,дядо бе деспотична натура,за мен-най-любимият човек на този свят! Този,който се грижеше за моето духовно и емоционално изграждане,който ме закърми с любов към всичко живо ,природа,книги,хора.При това се грижеше и за детската ми душа,нарушавайки много забрани и купувайки ми сладолед ,например! Ах как го обичах пък тогава!!!
Дядо бе сух в изказа, но умееше да разказва чудесно! Четеше много,много,много и не само четеше а се грижеше за книгите и им даваше втори живот,като им правеше нови подвързии(безкрайно съжалявам,че съм била прекаленно малка тогава,за да открадна от него и този занаят)бе почетен член на читалище "Цанко Церковски" и се грижеше за възстановяване на старите книги там.
По натура бе сприхав доста често и много бързо избухваше,ако събеседник му противоречеше или имаше различно от неговото мнение.Казваха,че единствения човек с който се отнася с мекота и нежност съм аз...Знам ли??!.Не знам,но мисля,че баба имаше през целия си живот страх от него,което е тъжно.Но в крайна сметка му бе намерила цаката и си постигаше по свой си начин нещата ,които желаеше.Баба не бе слаба жена!Но бе умна,умятна и хитра.Бе завършила френския колеж в Русе и така бе попаднала в града,където в последствие се запознават с дядо ми.Бе интелигентна,дребна леко прегърбена но с финес жена,едно от петте оживели от 8 деца на омурташкия учител-дядо Васил.От всичките й роднини помня двама: Вуйчо Съби и леля Жейна.
Баба не бе ходила никога на работа,била е домакиня и е отгледала двете им дъщери: мама и леля.Ходела е понякога на гроздобер с други домакини,от елита на града.Спомням си,че понякога я викаха да превежда на туристи в "Парка на възрожденците" ,развеждайки ги из гробниците и гробовете,понеже нашата къща се намираше точно до него-пресичаш булевард Съединение и си на Пантеона(в моето детство съществуваше още прекрасната стъклена църква,която ме привличаше неустоимо като магнит винаги,бе заключена и имаше някаква мистика в нея за мен.
Но това,с което аз ще запомня баба е нейната вкусна кухня и нейната ръчна шивашка машинка Сингер,на която тя ши до последния си дъх и си помагаше така в препитанието.
Не съм виждала никой от тях да рисува,но имаше доста нарисувани вече неща и от двамата,а баба държеше в ъгъла на бюфета една графика-портрет на Антоанета Луалди от леля.Всички казваха,че и тримата са рисували чудесно,а баба е имала период,когато е рисувала за някаква фирма поздравителни картички и ги е продавала...Това аз не си го спомням...На стената висеше в масленно изпълнение картината с подполковник Калитин"Самарското знаме",репродукция,направена от дядо ми,която бе невероятно сполучлива.Толкова за талантите в семейството.
Та в средата на тия двама сладурковци аз израстнах и изживях първите си 7 години...Живеехме в жилище на жилфонд-те никога нямаха свое такова и дори когато дядо спечели 5-ца от тотото,даде парите на леля,та тя да си купи жилище,уж с тенденцията да живеят един ден заедно,което...не се случи никога.Ама е и по -добре така. Та жилището представляваше една средна по големина стая,повдигната на полуетаж и един приличащ на коридор и обособен за кухня ,умивалня и т.н.приземен придатък,до който се стигаше слизайки по 5-6 изкривени от времето и стръмни дървенои стълби.Толкова.Баня и тоалетна,нямаше,на двора имаше външна тоалетна обща за всички обитатели на къщата.Тясно и малко,но мястото където аз бях най-щастливото дете и се чувствах най-обичана!Имаще и малко дворче с калдаръм,където що весели игри съм изиграла с внучката на хазяйте,направих първият си шпагат,натисната от нея яко по главата(Краси ходеше на спортна гимнастика в "Ялта"и мисля ,че бе доста добра,но преживя някаква травма и до там със спорта)Баба нямаше цветя,но имаше едно,което не му знам българското име,но в Германия се нарича "Вундер блуме" и аз като го видях,си го купих веднага,защото ми навя спомена за нея.Имаше мисля и 5 колци с домати...
Това,което си спомням затваряйки очи и пренасяйки се там през лятото са проснатите върху тревата между кълдаръма  изпрани със синка  бабини чаршафи и нейното през петминутно подвикване да внимавам къде ходя и стъпвам.Баба имаше най-белите чаршафи,които някога съм виждала,постигаше го по този невероятен начин и когато ги надиплеше в тях се прокрадваха бледи сини отблясъци-от синката.От нея тя слагаше и на още едно място,в последната вода,с която изплакваше косата си-така ми напомняше леко за Мълвина,феята със сините коси от Пинокио.
Дядо страдаше от астма,когато вече живеех при тях,бе пенсиониран,така,че много често ходехме на разходки с него.Любимата ни дестинации с автобус бе хижа "Приста",а пеша-парка на младежта.А вечер-градската градина,където дядо се заговарваше с други пенсионери-дядовци като него,довели внучетата си да поприпкат на воля и да поиграят там!А такава игра падаше,и такава жмичка се играеше,няма да ви разказвам!Имаше толкова храсти дървета с хралупки,и без такива.абе чудесно беше!Тук ще спомена,че аз съм се губила веднъж в живота си,и това бе точно една вечер там.Не знам как точно е могло да стане,знаех точно на коя пейка е седнал дядо,но после го нямаше там,въртях се,търсих го,е не и не! Явно съм се разплакала,а полицейското управление бе там където сега е театъра и явно някой ме е завел там.Беше много забавно и интересно,смешното е,че знаех адреса си,но знаех на дядо само едно име :"дядо Митьо" и толкова...А моите си ги декламирах и трите,но те нали се сещате,в случая нямаха голяма стойност.
Сега от позицията на времето винаги се усмихвам на гротеската от моето загубване.Който познава центъра на Русе и пространството около паметника на "Свободата" знае,че там да се загубиш звучи абсурдно! Пространството е открито и четириъгълно.Винаги се питам,как обаче аз успях да направя и невъзможното- възможно тогава и да се загубя! Но пък в полицейското бе толкова хубаво и забавно,купиха ми сладолед,черпеха ме с оранжада и бонбони,че даже обмислях дали да не почна да се губя по- честичко... ?!
По време на пролетните ни разходки,дядо ми разказваше за растенията,цветята,за това,че ние хората, трябва да се грижим за дърветата,че не трябва да ги нараняваме,показваше ми такива,чиято кора бе нарязана с ножка и те бяха пуснали смола между нарезите,все едно ,че бяха плакали....Винаги питах:"Дядо,а дървото боли ли го?!"
Обожавах да бера горски теменужки и да нося малко букетче на баба от пролетните ни излети.Ако зависеще от мен,сигурно можех да си нося кошничка и да избера всички теменужки по поляната,но дядо спираше ентусиазма ми и казваше,че е достатъчно,не бива да се обира всичко,трябва да има какво да остане , за да има и догодина. Доста често се оказваше, че съм изтръгнала някоя с коренче, дадо ми обясняваше,че тя вече никога няма да поникне пак,а аз се разплаквах,че съм я убила...
Пътувайки в автобуса, дядо ме научи на три прости правила:
1.Има ли свободно място-сядаш.
2.Няма ли-хваштам се здраво за дръжката на някоя седалка,за да не падна,когато автобуса се движи и особено да внимавам при потеглянето от тласъка и при спирането,от рязки спирачки.
3.Седнала ли съм в автобус,но влезне ли на спирка бремена жена,майка с малко дете или стар човек-ставам и им правя място те да седнат.
Прочетох на 5 и прописах на 6 години.Никой не ме караше,аз тях тормозех да ме учат.Виновен бе отново дядо.Вечер ,когато лягах,винаги го карах да ми разкаже или прочете нещо.Ако не успявах да заспя исках още,а той се измаряше,а и астмата му пречеше.Тогава казваше така:"Като се научиш да четеш сама,ще четеш толкова,колкото поискаш!"А аз все го питах:"А аз кога ще се науча да чета??! И как ще стане това? Как се учи човек да чете ,дядо?!" По този начин,събудил веднъж моето любопитство,аз нямах вече мира.Мухичката бе пусната и жужеше ли жужеше!!! И така,аз бях тази,която тормозеше тия стари хора с моя детски интусиазъм и нетърпение да ме учат! Лошото бе с писането,защото майка все не харесваше как изписвам буквите и почти бях готова да спра да пиша,мама винаги е успявала да ме доведе до лудост с нейното недоволство.Толкова исках да я зарадвам,а тя все бе недоволна и ми намираше кусури.Сега,с годините,се надявам да се гордее с мен,с нещата които съм постигнакла,постигам и ще постигна,но знам ли??!С нея приказваме малко на различни езици и никога не си намерихме общия език за разговор,уви...
Заради дядо обаче изяхдах и по някой шамар от мама! Това се случваше,когато видеше мазните петна по джобовете на палтенцето,от хартийките от баничка или милинка,които бях скрила там грижливо след закуска,за да не правя боклук по улицата,а не бях намерила кошче .Тогава ги пъхах редовно в джоба!Е сещате се какво става сзс сочно омазнена хартия,попаднала до плат!
Втората поразия бе,да ми види новите обувки с очукани бомбета...Тогава ставаше революция!!! А проблема бе,че дядо вървейки,подритваше дребните чакълени камъчета,които срещаше по пътя си. Е той сигурно го е правел както трябва,но аз в стремежа си да му подражавам,познайте как съм целела и ритала камъните като футболна топка!
С дядо се стараехме да не нарушаваме обществения ред,но за едно бяхме единодушни- нито една пътека в парковете не е поставена на правилното място!И до ден днешен,няма сила,която да ме накара да заобиколя,когато мога да намеря по-краткия път,ако ще да е през тревата! Не прегазвам само градинка,но ако мога да я прескоча-првя го.Изградила съм си навик,когато се движа в непознато място,да се спра за миг,вдигам глава,оглеждам се,няколко секунди са ми нужни за да фотографирам ситуацията и да намеря най-прекия път...Това го научих,когато бях на 5-6 годинки...вече съм на 46...Ето за това ви казвам,че семейството е много важно и навиците от детството се променят най-трудно или -никога!
Мога да разказвам още много за родителите на моята майка,но мисля да спра до тук.

Всяка вечер,лягайки си аз пожелавам на любимите ми хора,напуснали този свят да са много щастливи там където са! Защото вярвам,че добротата не може и не бива да умира! Моята баба и дядо ми даваха любов и доброта и ме научиха някак неусетно и неясно как и по какъв начин   и аз да раздавам от моята любов и доброта на другите....
Днес искам да им благодаря,за това,което са направили за мен,да им кажа ,че съм щастлива такава,каквато съм,че страшно ги обичам и няма да спра да ги обичам,и докато аз съм жива,ще са живи и те,чрез моите спомени за тях! Липсват ми,много дори като визуални фигури,но често си разговарям мисловно с тях и вярвам,че те бдят над мен и моя живот,както и над този на близките ми и любими хора!

Коментари

  1. Развълнува ме!!!!!Много!Размисли ме за моите баба и дядо.....Благодаря ти за спомените!Лека вечер!

    ОтговорИзтриване
  2. Много трогателно, наистина! За миг се почувствах отново дете. Благодаря за споделените мисли и чувства!

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

Размисли на глас за домашното огнище

Да си направим книга сами

Как да направим сърце за подарък